вторник, 21 февруари 2012 г.

Магът

            Излезе от гористия склон и внимателно се огледа. Знаеше, че е твърде далеч от всякакво населено място, че по тези чукари човешки крак не беше стъпвал вероятно с години, но въпреки това искаше да бъде сигурен, че е сам, че никой не го е проследил, че никой няма да го види, даже и случайно. Не се чуваше нищо друго, освен някой самотен писък на птица. Не се мяркаше никакво живо същество, още по-малко човек. Младежът въздъхна и се усмихна. Може би сега щеше най-накрая да получи покой.
            Огледа острия планински връх, който се издигаше малко по-високо и си хареса подходящо пространство прикрито от едната страна от голяма скала, от другата – затулено от високите ели, изправи се в единия му край и затвори очи. Замисли се какво му беше необходимо. Не му трябваше много: топъл подслон, някоя и друга мебел, малко покъщнина... когато погледна отново, в средата на поляната се беше появила неголяма, уютна хижа. Приближи се към нея и бутна вратата. Вътре всичко беше такова, каквото си го бе представил: маса, стол, легло, голяма камина приспособена за готвене, малък шкаф с няколко съдини в него... едно хубаво място. Беше хладно, по върховете на планината даже летните дни бяха твърде свежи. Погледна към камината и в нея блесна искра, втора, малки пламъци облизаха появилите се цепеници и уютно припукване се разнесе сред мекия аромат на горящите дърва. Мъжът се усмихна, наплиска се с вода от чешмата, поднесе ръце към лицето си и усети по страните си меката тъкан на хавлията.
            Изтегна се на кревата. Сега вече можеше да си отдъхне. Тук никой нямаше да го намери. Щеше да му бъде самотно, но така бе по-добре, пък и вече беше свикнал: всичко беше по силите му, освен да управлява хората.
            Понякога дарбата му започваше да му тежи, но не можеше да се освободи от нея. Беше мечтал за нея, беше се стремил да я постигне, беше учил от най-добрите мъдреци, звездобройци, алхимици. Сега беше негова, заедно с цялата отговорност, която осъзна впоследствие.
            За първи път я забеляза тогава, когато се разгневи на някакъв шофьор, който, на едно оживено кръстовище, за малко не го блъсна, профуча покрай него и продължи без да спре. “Да се пребиеш дано!”, беше викнал в яда си, когато срещу отдалечаващата се кола изникна камион. Ударът беше страхотен, колата беше само усукани ламарини. Така и не посмя да се приближи. Единственото, което изпълваше ума му беше камионът: миг преди това го нямаше! Движението беше голямо, но камион нямаше. Сигурен бе, че щеше да го е видял!
            Истински осъзна силата си обаче след един репортаж по телевизията за някакъв митинг в който протестиращи трошеха и палеха всичко по пътя си, но бяха избити от военни. Така беше кипнал от цялото това безумие, че му идваше да замери телевизора. Ден по-късно научи от новините, че същият този район е бил сринат до основи от земетресение, а броят на жертвите бил огромен. Тогава започна да експериментира: намисляше си нещо дребно и наблюдаваше. За негова огромна изненада, това, за което си помислеше, ставаше абсолютно точно такова, каквото си го бе представил и то все по-бързо.
            Осъзна, че трябваше да внимава, да следи всяка една своя мисъл, но това го напрягаше твърде много, защото не можеше да стои безразличен пред нещата, които вижда. Когато те бяха добри и хубави, нямаше проблем; радваше се и всичко ставаше още по-добро, но когато те бяха грозни, брутални, ставаше страшно.
            Първоначално се бе опитал да ограничи информацията, която стигаше до него, но беше почти невъзможно и тогава започна да тренира още по-усърдно своя самоконтрол. Постепенно постигна отлични резултати, но това го убиваше: не се трогваше от нищо, не допускаше да се впечатлява от каквото и да било, беше подтиснал всякакви емоции. Имаше чувството, че човешкото у него изчезва, а така не можеше да продължава дълго: беше престанал да обръща внимание на приятелката си, именно защото я обичаше и всичко, което му разкажеше, предизвикваше неговата емоционална реакция и тогава почти винаги губеше контрол, а последиците бяха неочаквани. Накрая я напусна, макар че я обичаше истински, защото нямаше право да я забърква и нея, това няма да доведе до нищо добро. Само той си знаеше какво му бе коствала тази раздяла, обзелата го мъка, неимоверните усилия, които трябваше да положи, за да не допусне чувствата му да се отразят на света, но се справи: освободи я от себе си, освободи се от тъгата, запази обичта си като тих и нежен спомен.
            Разбира се, помагаше много на кого ли не – това не му костваше нищо. Само си помисляше, че нещата се оправят и те действително се оправяха, но мълвата се разнесе и започнаха да идват все повече и повече хора, всеки с проблемите си, всеки с желанията си. А с малки изключения те бяха дребнави, користни, жалки. Това отдавна вече не го дразнеше, но въпреки железния му самоконтрол, го натъжаваше. Единствената му възможност да се откъсне, бе да замине и той нарами книгите си и пое на път. Владееше природата, създаваше от нищото всичко, което му бе необходимо. Харесваше си някоя местност, създаваше си къщурка, изпълваше я с най-важното, но рано или късно все някой залутан пътник попадаше на него и мълвата отново тръгваше. Това беше единственото, което не можеше да управлява; никой, дори и древните магове не го бяха постигнали. Местеше се от град в град, избираше ги все по-малки и по-малки, преселваше се от село в село, но така и не можеше да се скрие от хората, които рано или късно го намираха навсякъде. Накрая бе тръгнал по дивото и бе успял да остане сам.
            Сега вече можеше да си отдъхне! Бе открил този връх, твърде далеч от всякакво село и се надяваше, че ще може най-накрая да се установи на едно място, а не да обикаля по света като гонен от вятъра облак. Удобства не му липсваха, но му оставаше да се пребори с единственото, което все още разваляше спокойствието му: самотата. Липсваха му хората, липсваха му приятелите, но най-вече му липсваше човешката топлина на близка, сродна душа, с която да дели храната си, красотата навън, да чува нечие дихание до себе си. Все още не беше намерил начин да се справи с това чувство, но беше овладял много по-силни емоции и знаеше, че рано или късно ще овладее и тази.
            Беше гладен. Надигна се от кревата и на масата се появиха необходимите продукти за гозбата, която му се бе прияла. Тях можеше да създаде без да ги отглежда. Можеше направо да създаде и готовото ядене, но не трябваше да прекалява с дарбата си, а и все нещо трябваше да върши сам, пък било то и за разнообразие. Започна да реже зеленчуците, когато усети зад себе си нечие присъствие.
            – Доволен ли си?
            Обърна се рязко. На стола се беше настанил непознат възрастен, все още як мъж. Гледаше го спокойно без да помръдва. Очите му го фиксираха и сякаш проникваха през него, отвъд него. Запази спокойствие. По-точно не му се налагаше да пази спокойствието си, защото не се чувстваше застрашен, нито изненадан.
            – Не знам. Мисля, че да.
            – А щастлив ли си? – изпъна се непознатият, наклони се към него и се подпря с длани на коленете си.
            Поколеба се за миг, не толкова да прецени какво да отговори, колкото да провери какво наистина мислеше и чувстваше.
            – Овладях доста умения, но имам още да уча. Вероятно го знаеш.
            Нямаше представа защо, но младият мъж беше убеден, че непознатият знаеше всичко за него.
            – Важното е, че съм на пътя – добави след миг.
            – Не си – въздъхна старецът. – Отдавна не си на никакъв път.
            Не знаеше какво да каже. Остави ножа, който продължаваше да стиска, подпря се на масата и скръсти ръце пред гърдите си.
            – Защо мислиш така? Кой си ти?
            – Глупав въпрос – махна с ръка възрастният мъж. – Знаеш, че съм този, който е учил повечето от хората, от които ти си учил. Въпросът е, че ти нищо не си научил. Или по-точно това, което си научил е само техника, нищо повече. Загубил си същественото. Защо мислиш, че си получил тези умения? Защо според теб изобщо се предават от човек на човек?
            – За да не бъдат изгубени, да се опазят... – по изцъкления поглед на стареца и зяпналата му уста осъзна, че отговаря като първолак.
            Затвори за миг очи, създаде втори стол и седна.
            – Добре де, дрънкам глупости – въздъхна. – На това познание се крепи светът и докато има хора, които го владеят, светът ще бъде добре. Сега аз съм на път да стана един от тези, които трябва да опазят познанието и равновесието във Вселената.
            – Какво правиш тогава тук? – свъси вежди възрастния мъж.
            – А къде да съм? Не знаеш ли, че колкото и добре да се контролирам, все още не съм достигнал нивото, в което да владея чувствата си перфектно и да не допускам те да влияят върху проявленията на уменията, които придобих?
            – Ама ти нищо не си разбрал! – плесна се по коляното непознатият. – Как си представяш това, да поддържаш света, когато си излязъл от него? С какво ще допринесеш, като си се изолирал от всички?
            Младежът се обърка, но бързо се окопити. Който и да беше непознатият, или го изпитваше, или си правеше някаква глупава шега.
            – Ти какво, сега ще кажеш, че всички онези мъдреци, които са живяли в медитация и уединение или с малък брой ученици, всички светци не са били прави?
            – Разбира се, че не са били прави! Те са глупаци, които, вместо да овладеят умението докрай, са се изплашили и са предпочели да се скрият. Само че дори и това не са направили като хората, след като имената им са станали известни. Също както и онези между впрочем, които са живяли сред хората, обаче са допуснали дарбата им да се разчуе и така да отиде нахалост.
            Не очакваше такъв отговор. Опита да каже нещо, но не намери какво. Стана му неприятно, но нямаше как да се сърди на непознатия. Със сигурност беше прав, макар да не разбираше съвсем ясно защо.
            – И какво трябва да правя?
            – Как мислиш, че ще се научиш да справяш с чувствата си, когато си се скрил на място, където нищо не предизвиква кой знае какви чувства?
            – Ами... предполагам, че трябва да получа отговор, просветление или... нещо такова.
            – Просветление – измърмори възрастният мъж и въздъхна. – Трябва да се върнеш вкъщи, момче.
            – Но аз не съм готов, там, по света има куп гадни събития, които ме вадят от релси или ме нервират и резултатите са ужасяващи! По-силно е от мен, не мога да го контролирам.
            – Че кой ти каза, че трябва да го контролираш? – повдигна вежди непознатият. – Никой не може да контролира чувствата си! Просто не ги приемай навътре и това ще е достатъчно, за да не те тормозят и вадят от релси, както се изрази.
            – Искаш да кажеш, че трябва да ми е все едно? – изпъна се младежът. – Че как може да им е все едно, когато виждам толкова несправедливост, когато виждам толкова омраза, когато има толкова нелепа смърт?
            – Не съм казал, че трябва да ти е все едно. Нищо подобно! Не трябва и не може да ти е все едно, но просто не трябва да му придаваш по-голямо значение, отколкото е необходимо. Разбираш ли, принципът е, че не трябва да ти е безразлично, но не трябва и да има значение за теб.
            – Не разбирам – прокара ръка през косата си младият мъж.
            – Виж, момче, за да ти е все едно, трябва да си умрял, не може да ти е безразлично, но нещата почти никога не те засягат пряко, а дори и някое от тях да те засяга, то не е толкова важно. Когато някъде има например твърде бедни и несправедливо богати, това не може да ти е безразлично, но то не е важно.
            Старецът се намести на стола и продължи:
            – Ако това стане важно за теб, то започва да те дразни, да те ядосва, гневиш се, а гневът или парализира, или върши глупости. Това се отнася дори и за хората, които не са развили уменията, които си придобил. А когато не се ядосваш, просто преценяваш какво можеш да направиш и действаш спрямо условията. Ако можеш да промениш нещо към по-добро, добре, промени го. Ако пък не можеш да го промениш, просто го отмини и продължи нататък. Ако не можеш да го промениш, ядът, гневът, какво ще постигнат?
            – Мисля че разбирам – младият мъж поклати замислено глава. – А какво да правя с хората, които непрекъснато идват все повече и повече, за да търсят помощ и то нерядко за разни глупости? Как да се справя с това?
            – А защо идват при теб?
            – Как защо? Защото постепенно научават за уменията ми...
            – Научават, защото допускаш да бъдат забелязани.
            – Но как да ги опазя в тайна?
            – Елементарно, като не ги използваш за разни глупости.
            – Как така да не ги използвам?
            – Много просто: за да забележи някой, че притежаваш някаква сила, трябва да си направил нещо, което прави впечатление, колкото и малко да е то, а това става, когато самият ти си използвал силата си за някаква глупост или... добре де – за някоя дреболия. Тези, които идват за глупости ги връщай, а ако все пак някой дойде за истинска помощ, не му помагай на него, а подобри доколкото можеш, ситуацията, която е предизвикала неговия проблем. Така той може да си тръгне огорчен, но ще получи помощ без да разбира, че е дошла от теб. И той ще е доволен, и ти ще си спокоен – възрастният мъж се изправи. – Радвай се на живота, момче, а злото поправяй без да му се ядосваш и продължавай нататък.
            – Значи искаш да кажеш, че...
            – Каквото имах да казвам, го казах, време е да се върнеш вкъщи. Приятелката ти те чака.
            – Но аз не...
            Младежът не можа да довърши. Старецът изчезна, изчезна и къщата, гората, поляната с планинският връх, главата му се замая, нещо започна да пищи и той сънено изключи будилника.
            – Липсваше ми – протегна се приятелката му до него. – Хубаво е, че си тук.
            – И ти намен... – неуверено отвърна, огледа се и се надигна.
            – Стой, къде тръгна, гушни ме – промърка тя.
            – Ей сега се връщам.
            Младежът влезе в банята, наплиска се със студена вода и се погледна в огледалото. Същият си беше, всичко си беше същото. “Само смотан сън?”, гледаше умислено пред себе си. “Дали?” Бавно спусна клепачи и си представи две чаши горещо, ароматно кафе, виждаше ги ясно, уханието изпълваше ноздрите му. Отвори очи и двете чаши кафе бяха там, пред него, на полицата в банята, а парата леко изпотяваше огледалото.
            Усмихна се, взе ги и внимателно ги занесе в стаята.
            – О, приготвил си ми изненада? – надигна се на лакът момичето.
            – Да, милейди. Кафето ви е сервирано.
            – Ти си слънце! – седна в кревата тя, целуна го и младият мъж се прехвърли в своята половина на леглото.
            – Ох, трябва да ставам – изпъшка след малко тя, когато привърши кафето си. – Тези дни шефът не е на кеф, а в работата може да има съкращения.
            – Голяма работа. Постой още малко.
            Момичето се извърна и го погледна изненадано.
            – Как така? Не ти ли пука?
            – Пука ми, разбира се, но какво значение има? Това нито ще ти отнеме красотата, нито пък ще ми попречи да те обичам.
            Тя се разтопи в усмивка и се сгуши до под ръката му.
            – Май ми трябва още едно кафе – каза след малко младежът. – Не мога да се събудя.
            – Ще направиш ли и за мен?
            Извърна се към нея и се подсмихна.
            – Разбира се, скъпа – целуна я по челото, а на ум додаде: “Но занапред ще го правя с кафе машината”.

Share