Реална илюзия

– Помисли – каза спокоен глас в главата му – дали това, което виждаш, докосваш, чуваш, вкусваш или помирисваш, действително съществува?

Човекът се огледа. Беше в някакво сиво и безлично... не можеше да го определи по друг начин, освен с общата дума „пространство“. Около него не съществуваше нищо, освен една нереална сивота, сякаш в мъгла, но дори и мъглата щеше да бъде нещо, в сравнение с това пространство, което навяваше единствено чувство за празнота, за пустота, за липса на битие.

– Къде съм?

– Никъде – отвърна гласът.

– Не може да не съм някъде. Нали съм тук, в това... е, усещам себе си, мисля, значи съществувам?

– И през ум не ти минава, че дори това може да е илюзия – разнесе се тих смях.

Човекът инстинктивно протегна ръце, погледна към тях и замръзна: нямаше ръце. Не ги виждаше. Нямаше и тяло. Нито тяло, нито крака, нито... изведнъж си даде сметка, че в действителност не усещаше наличието на тяло. Имаше – ако можеше да каже, че изобщо нещо имаше – единствено сиво безличие.

– Но това е невъзможно! – извика. – Ти кой си?

– Аз ли? Аз съм ти. Ти си това, което съм аз, ние сме едно и също огледало, което отразява самото себе си. Пустотата, отразена от пустота.

– Добре тогава – не се отказваше човекът – все отнякъде трябва да съм се взел, и аз, и ти, или и двамата, т.е. двамата аз... да не сме се появили от нищото?

– Не, разбира се. Появихме се като резултат на твоя въпрос.

– Кой въпрос... този, къде съм?

– Не. Въпросът, който всички си задават в даден момент. Този, за истинността на реалността. И, слушай, не е необходимо да използваме множествено число. Но, какво пък, ако така ще ти е по-удобно, защо не?

– Нищо не помня – въздъхна човекът или му се стори, че въздъхна и се извърна, макар и в това да не беше сигурен.

– Не помниш ли? – гласът прозвуча изненадано. – Питаше се дали светът е наистина реален.

– А, да... но така и не успях да си отговоря.

– Толкова е просто! – дочу сякаш собствения си смях. – Още в училище си го учил. Какво виждаш?

– Ами, нищо. Всичко е сиво. Няма измерение, няма близо и далеч...

– Не-е-е! Имах предвид какво виждаш, когато си там, в света?

– Е, какво! Хора, къщи, растения... всичко, което съществува.

– А в действителност не виждаш нищо.

– Как така? – изненада се този път човекът.

– Ами така – отвърна му гласът. – Знаеш, че светлината е изградена от фотони, които се излъчват от Слънцето или от лампата. Те попадат върху различни повърхности, отразяват се в тях и оттам, през зениците, попадат в ретината ти. А в ретината има клетки. Колбички, пръчици и тем подобни, в които фотоните под формата на светлина, предизвикват химическа реакция. Това поне помниш ли го?

– Това – да.

– Тази химическа реакция генерира електрически импулс, който, по очния нерв, стига до мозъка. Това, което виждаш в действителност, е изображение, което се ражда в твоя мозък вследствие на целия този процес. Обаче никой не може да каже дали този образ там, вътре в мозъка ти, отговаря на това, което е в действителност навън.

– Защо да не може? Нали все пак тази светлина идва отнякъде, независимо дали е излъчена от слънцето или лампата, или е отразена от предметите наоколо? Значи всички тези неща съществуват.

– Да допуснем, че съществува нещо – кротко отвърна гласът. – Няма как да знаеш, дали това, което виждаш в мозъка си, е точно изображение на онова, което съществува.

– Но масата, която виждам, мога и да я пипна. И по размер, и по форма тя отговаря точно на това, което виждам.

– А сигурен ли си, че я пипаш, че я докосваш?

– Хех... е, как да не съм сигурен!

– И това си го учил – този път гласът въздъхна. – Няма да те занимавам с, както са наречени там, Вандерваалсовите, силно ядрените, слабо ядрените и тем подобни теории. Достатъчно е да си припомниш, че между молекулите, както и между атомите в самите молекули, а и между по-дребните частици в самите атоми, има разстояние. Колкото и да притискаш две молекули една към друга, те няма да се докоснат. Разстоянието между тях може да намалее, но няма да се докоснат.

– Спомням си нещо такова – измънка човекът.

Ако можеше, щеше да се почеше по главата.

– Следователно – продължи гласът – молекулите на върха на пръстите ти не могат да докоснат молекулите на масата. По същия начин, молекулите на върха на показалеца ти не могат да се докоснат до молекулите на другия ти показалец. Така е с всичко. Нищо никога не докосва друго нещо.

– Е, нали го усещам?

– Усещаш само електрическия импулс, който се поражда, не и реално докосване. Също, както при гледането и окото – изсмя се гласът.

– Ти сега ще кажеш и че не чувам нищо!

– Спокойно де! Така е, не чуваш нищо. Не чуваш, не вкусваш, не помирисваш нищо. Това, което чуваш, е единствено творение на твоя мозък вследствие на електроимпулс по нервите, предизвикан от промяната на налягането в тъпанчето. Това, което си мислиш, че помирисваш, е само представата на твоя ум за аромат, създадена от също такъв електрически импулс, породен от въздействие на молекули върху рецептори.

Човекът се замисли.

– Излиза, че там, долу, всичко е плод на мозъка? – попита след малко. – Но нали все пак нещо предизвиква тези електрически импулси, които създават усещанията в ума ми?

– Да, но какво е действително това, което ги предизвиква, как изглежда, как мирише, никой не може да каже в действителност. Не е задължително всичко това да отговаря на представата, която се ражда в главата ти.

– Чакай, чакай – окопити се човекът – двама души могат да видят и да чуят едно и също нещо едновременно. Значи това, което въздейства е еднакво и за двамата. Иначе един щеше да си опъне краката върху масата, а друг щеше да й хвърля салам, защото щеше да вижда в нея куче.

– Така е, но я си спомни, колко пъти ти просто си виждал куче, а жена ти – озъбен звяр? Или, да речем, тя се наслаждава на изпълнение на цигулка, а ти се дразниш от гадното скрибуцане? А пък ако започна да давам примери с ароматите...

– Жена ми? – замислено повтори човекът – Значи аз съм мъж?

– Ти не си нищо – започна да се нервира гласът. – В смисъл... поне не и тук. Хайде сега, да не вземеш да ми се обидиш?

Човекът поклати глава:

– Това така и не отговаря на въпроса къде съм и кой си ти. Богът ли си?

– Бог ли? – прокънтя смях. – Я се стегни! Ти си у себе си, а аз съм ти. Разговаряш със себе си.

– Моето подсъзнание?

– Бог, ангел, подсъзнание, интуиция, както искаш, така го наричай.

Насред сивотата настъпи тишина.

– Сега разбра ли отговора на твоя въпрос, дали вселената е реална, има ли паралелни вселени и колко може да са? – попита след малко гласът.

Човекът не успя да отвърне. Усети как започна да се спуска, безличното, сиво пространство сякаш започна да се променя, да се издига нагоре или той да пада надолу, постепенно се появи светлина, сивотата започна да отстъпва, да се оформя в нишки, в кълба, появиха се багри, през облаците проби слънце, видя земята под себе си, градът, зеленината на парковете, свежия въздух, шума на вятъра, разпозна квартала, покрива на къщата си и в следващия момент се събуди и седна.

– Какво има, скъпи? – погледна го сънено жена му. – Кошмар?

– Не... – дишаше тежко.

Огледа се. Всичко в спалнята си беше на мястото, а през кремавите щори прозираше изгревът. Пое дълбоко въздух, усети чистото ухание на топлата ѝ кожа и се разсмя.

– Помниш ли снощния ни разговор? – каза след миг. – Осъзнах, че всеки човек е отделна вселена.

Жена му се надигна на лакът и отмести кичур от лицето си.

– Има толкова вселени, колкото и хора – продължи той.

– Да – развесели се жена му, надигна се и го целуна – и всеки е творец на своята вселена.

– Не се смей – намуси се. – Може би е точно така? Кой знае?

Отхвърли завивката, изправи се и отвори прозореца. Пръстите му погалиха дръжката. Гледаше предметите около себе си, сякаш ги виждаше за първи път.

– Така е – отвърна тя. – Нали това се опитвах да ти обясня? Ние избираме как да гледаме на нещата.

– Еха-а-а! – подвикна, докато отиваше към кухнята. – Значи мога да гледам на наши „Форд“ като на „Ферари”!

­„Мъже! – подсмихна се жената. – Но най-накрая започна да разбира”. Вдъхна аромата на кафе и се отправи към банята.