неделя, 28 юли 2013 г.

Лудост

            Младата жена пристъпваше уморено през плътната мъгла, сливаща сухите, сиви треви с оловното небе. Мъжът я гледаше тъжно с присвити устни. Беше издрана, в синини, с омачкана, изпоцапана рокля.
            – Не успя ли? – попита тихо, когато тя застана пред него и го погледна.
            Поклати глава без да отвърне. Мъжът въздъхна и постави ръка на рамото й.
            – Не зная на какво се надяваш, но... винаги си била луда глава. Хайде ела.
            Щракна с пръсти и се озоваха в просторно помещение в което няколко потънали в патина свещника и буйният огън в голямата каменна камина хвърляха отблясъци и полусенки по старинна библиотека, картини с митологични сцени, резбовано писалище. В ръцете му се появиха две чаши, кимна към масивен фотьойл и се отпусна в другия до него.
            – Това ще те стопли – подаде й едната чаша.
            – Не ми е студено – измърмори младата жена.
            – Знам. Навик – повдигна рамене мъжът и махна из въздуха: – Както и всичко това.
            – Не ми е студено, не ме боли – сякаш не го чу. – Или по-скоро ме боли от това, че хората са толкова слепи!
            – Казах ти го, но не ми повярва.
            – Трябваше да се уверя сама – отвърна жената.
            Глух грохот се разнесе някъде навън, прозорците тихо звъннаха в нощта и жената се стресна.
            – Скалата – безучастно каза мъжът. – Отново се сгромоляса.
            – Къде бъркаме? – погледна го.
            – Не знам... не знам дали изобщо бъркаме, или поначало няма шанс.
            – Да не си се отказал? – изпъна се тя. – Нима можеш да се откажеш?
            – Нали чу скалата? Не съм, но понякога дори и аз губя надежда.
            – Не трябва, татко. Не можеш да си го позволиш! Сигурна съм, че има начин!
            Дървата тихо пропукваха.
            – Какво стана долу? – извърна се след малко към нея.
            – Нищо – намести се по-удобно жената и въздъхна. – Или по-скоро аз не постигнах нищо.
            Мъжът безмълвно я гледаше.
            – Опитах се да подтикна хората да излязат от летаргията си – подхвана тя. – Не виждах друг начин и използвах всичките си умения, за да предизвикам различни случки, различни събития, които да ги накарат да се раздвижат, да прозрат до каква степен са се отпуснали по течението, но каквото и да направех, всичко се проваляше. Или не... не че се проваляше, а хората реагираха толкова неочаквано, че резултатът беше ужасяващ...
            Очите й фиксираха пламъците в камината.
            – Внушавах им, че трябва да променят реда, който сами си бяха създали и който, макар някога да име бил от полза, ги беше оковал; да намерят начин да изградят един по-добър живот, който да им даде повече свобода, но всичко, абсолютно всичко, което постигах всеки път, беше анархия... внушавах им чувство за доброта един към друг, а те го превръщаха в борба; исках да им помогна да живеят заедно, но във всяко нещо намираха причини за сблъсъци...
            Мъжът поклати глава.
            – Някои проумяваха, че животът би могъл да бъде и по-добър, но бяха твърде малко. Останалите или отричаха всичко и се отдаваха на слободия, или потъваха в отчаяние, защото не разбираха как да го постигнат, или повеждаха битки с онези, които не ги разбираха и все се стигаше до разправии, до конфликти, до размирици... – младата жена се облегна назад и замислено отпи – всички, които успяваха да ме чуят, ги обявяваха за луди... и то, тяхното, то си беше лудост...
            – А ти какво очакваше? – повдигна вежди мъжът. – Все едно не знаеш, че някога съм опитвал какво ли не. Все едно не съм ти разказвал как исках да им дам живота, който да осмисли познанието, а те приеха познанието, но се уплашиха от живота; обявиха ме за змия, обвиниха ме в своите си грехове и си измислиха узурпатори, с които изпълниха небето и ме прогониха от там, чрез които ме приковаха към скалата и ми пратиха онзи орел, който ръфаше месата ми. Добре че се отървах от него...
            Мъжът се изхили сякаш на себе си.
            – И с цялото си невежество нарекоха мен, който им дадох огъня, Луцифер – носещият светлина!
            Младата жена кимаше замислено, докато мъжът продължаваше:
            – Разказвах ти как отново исках да им дам живота, който мислех, че заслужават. Спуснах се отново сред тях, унищожих смъртта, а в резултат – ето, сама чу скалата отвън... утре отново трябва да я бутам нагоре. И пак се върнах, за да им кажа, че Царството е в тях, че са свободни, а те изопачиха всичко и ме разпънаха, защото съм бил нарушил законите на техния Бог, след което най-нагло ме превърнаха в Бог, само за да не носят отговорност за живота си, оправдавайки се с мен...
            – Недей така – прекъсна го. – Вярвам, че го заслужават. Не може да няма начин.
            – Може би, но още не са готови, дъще. Не можеш да дадеш, да научиш хората на нещо, когато не са готови да те чуят, да го приемат.
            Младата жена продължаваше да се взира отпуснато огъня, но изведнъж трепна и рязко се извърна:
            – А може би точно тук е грешката, която и двамата допускаме: хората! Винаги мислим за хората, а пропускаме човека!
            Мъжът я погледна с изненада.
            – Разбираш ли, татко, искаме да помогнем на хората ей така, наведнъж – продължи въодушевено тя – а може би трябва да помагаме на отделния човек.
            – Човек по човек? И как си го представяш това?
            – Не знам, но имам чувството... не, сигурна съм, че това е пътят!
            – Това вече наистина би било лудост – присви устни мъжът, но видя, че от драскотините и синините й нямаше и следа.
            – Лудост или не, ще опитам!
            Младата жена плясна с ръце, огънят припламна за последно, мебелите се разтвориха в дим, каменните стени се разсипаха в чезнещ прах.
            Зад бюрото си в шумния офис, млад мъж уморено гледаше в края на работния ден яркия залез и се питаше какво бе станало с мечтите му. Бе искал да пътува по света, да види непознати земи, а се беше оказал затрупан сред отчети, доклади и статистически данни. Слънцето се спускаше зад далечните планински върхове и нещо отдавна забравено го жегна. Изведнъж се извърна към компютъра, нащрака един имейл и докато събираше нещата си, прекият му началник влетя в помещението.
            – Какво значи това?
            – Напускам.
            – Ама... от днес за утре? – изръмжа, опирайки юмруци на бюрото. – Как си го представяш? Има си период на предизвестие!
            – Не съм си ползвал отпуската, а ако искаш, можеш и да ме уволниш дисциплинарно – отвърна кротко мъжът.
            – И ще се откажеш от тази заплата? Откачи ли? Какво ще правиш без работа?
            Слизаше бодро по стълбите без да чува затихващия глас на началника си. Смъкна вратовръзката още докато излизаше на улицата, където се размина с ведро момиче. Не знаеше, че то току-що бе завършило първата си картина, след като дълго бе отлагало мечтата си да рисува. Все си бе намирало оправдания и едва сега осъзнаваше, че бяха само оправдания. Момичето се усмихна при вида на жена, която бе доволна, че най-накрая се бе записала на курс по аржентинско танго. Знаеше, че бе загубила младежката си грациозност, но, макар вкъщи всички да я бяха обявили за луда, щеше да сбъдне мечтата си да научи поне няколко стъпки от този изящен танц.
            Мъглата се бе вдигнала, а сред сухите треви се мяркаха зелени стръкчета, които се протягаха към просветляващото небе. Мъжът наблюдаваше с любопитство невидимата сянка на крилата, прелитащи от човек на човек и замислено мърмореше:
            – Пълна лудост, ще й отнеме векове, но кой знае, може пък и да е права...
            Погледа още малко, почеса зарасналия белег от орловия клюн и се подсмихна.
            – То и моето е лудост, ама ще видим кой – кого.
            Запретна ръкави и се отправи към скалата, изтърколила се обратно в основата на хълма.
~~~~~~~~~~~~~~~
http://goo.gl/DS0VH
https://www.facebook.com/IvaKasabova.FilipDancev

Share