петък, 24 май 2013 г.

Карнавалът

Ива Касабова

            Всички карнавали, които се организират в училището ни за края на всяка учебна година, са хубави. Преобличаш се в някакъв герой и излизаш навън, скрит зад маска и костюм, напълно свободен да правиш каквото поискаш, да бъдеш какъвто пожелаеш. Миналата година например, едно момче изнесе цял караоке-рецитал и макар да пееше ужасно фалшиво, всички се забавлявахме. И досега не зная кой беше този смелчага, но какво ли му пукаше? На другия ден едва ли някой щеше да го сочи с пръст и да му се надсмива – беше само един от всичките маскирани. С времето маските ставаха все по-ефектни и прикриваха все повече. Ако преди години бе лесно да разпознаеш човека зад всяка маска, то сега бе направо невъзможно, защото постепенно разбирахме, че колкото по-прикрита е маската, толкова по-голям е купонът. С течение на времето останаха да се виждат само очите и устата, за да можем да си похапваме от лакомствата, отрупани на голяма маса в единия край на физкултурния салон. Аз се бях маскирала като жената – котка и за това ми стана много приятно, когато видях из салона да се разхожда Батман. Имало значи още един, който обича комикси като мен. Той също ме забеляза, разсмяхме се – бяхме идеалната карнавална двойка – и се заприказвахме.
            Постепенно преминахме от общите приказки към комиксите, после – към музиката, разказваше ми интересни неща, а аз го слушах с удоволствие. Беше духовит и красноречив. Танцувахме, хапвахме, дори установих, че и вкуса ни до голяма степен съвпада. По всичко личеше, че е сродна душа. Питах се кой ли би могъл да бъде, но не можех да се досетя. Приличаше ми на онзи сладур Венци, по когото бяха хлътнали всички момичета, включително и аз в един период, но като че ли не беше той. Венци беше доста по-нахакан и далеч по-повърхностен, а този тук беше съвсем друг: деликатен, някак по-фин както в обноските, така и в приказките, много по-интелигентен. Представях си го красив, чернокос, с чаровна усмивка и трапчинки на бузите, като един от десети клас, по когото си падам. Ами ако наистина е той?
            По едно време вече изгарях от нетърпение да разбера, но това означаваше да свалим маските, а аз се притеснявах, че ще се разочарова когато разбере, че съм ученичката от осми клас, която не изпъква с нищо. Вратата се отвори рязко, обърнахме се и видяхме Вейдър, застанал с ръце на кръста и дишащ тежко, издавайки ръмжащи звуци.
            – Бас държа, че е забравил за наметалото – каза кавалерът ми.
            Не разбрах какво има предвид, но в това време новодошлият направи крачка напред, вратата се хлопна зад него, защипа наметалото и следващата му крачка вместо напред, се оказа назад. Разсмях се.
            – Как позна?
            – Ами и аз бях забравил за моето като влизах.
            Не спирах да се смея цяла вечер, а трябваше да приличам на коравата Жена – котка; толкова приятно не бях изкарвала никога.
            Вечерта приключваше и трябваше да се прибирам. Моят тайнствен Батман предложи да ме изпрати до нас и аз се съгласих. Вървяхме, но сега бяхме мълчаливи. Знаех, че от утре започва ваканцията, че никога няма да разбера кой е, че го харесвам и че искам да се сближим повече, но ме беше страх да сваля маската си. Мислех си, че той има повече шансове от мен – нали ще ме изпрати до нас, така ще разбере коя съм и ако ме хареса, ще ме потърси, ако ли не – в сърцето ми завинаги щеше да си остане Батман. Струваше ми се доста несправедливо и за това реших, че трябва да се разкрия и да открия кой е.
            – Не си ли любопитен коя съм? – попитах, когато стигнахме до моята кооперация.
            – Любопитен съм.
            – Ами, да свалим маските тогава?
            – Не, така е по-добре... – отвърна някак нерешително той – повярвай ми.
            – Какво му е хубавото – погледнах го. – Аз съм жена, а това означава, че съм любопитна. Освен това много ми харесваш, искам да знам кой си.
            – Аз пък не искам да знаеш кой съм – Поклати едва забележимо глава. – И аз те харесвам, но не искам да сваляме маските си. Запази спомена за тази вечер и повече не се занимавай с мен.
            – Защо? Какъв е проблемът? Гадже ли си имаш?
            – Не, нямам гадже, никога не съм имал и може би скоро няма да имам...
            – Ами как ще имаш ако само скрит можеш да контактуваш с момичета? Хайде да свалим маските и да видим, може пък да ти стана първото гадже – не се отказвах аз.
            Направихме няколко крачки в тишина.
            – Хайде! – дръпнах го за ръката.
            – Добре, щом толкова държиш... – промълви едва – дано не развалим хубавата вечер.
            Вълнувах се не по-малко от него. Часът на истината беше настъпил. Чудех се дали сега не е един от онези съдбовни моменти в който ще видя лицето на една голяма любов? Изброих до три и свалихме маските.
            Ужас! Това беше мухльото на класа! Онзи, затвореният в себе си; пъпчивецът, когото всички спуквахме от подигравки; онзи, за когото се питах, как е възможно природата да се изгаври така, който дълго време ядеше бой от момчетата, докато накрая не започнаха да гледат на него като на момиче и спряха да го закачат, защото им омръзна. Всичко бях очаквала, но не и да е той. Стоях насред тротоара и не знаех какво изпитвам. Защо ми трябваше да се разкриваме, толкова хубаво ни беше!
            Той разбра моето колебание и заотстъпва. Сложи си маската, обърна се и безмълвно тръгна. Гледах го: пак беше онзи хубав мъж, когото си представях преди да разбера кой е.
            – Почакай... не съм ти благодарила – настигнах го.
            Той забави ход се извърна.
            – За какво?
            – Ами, не знам... че ме изпрати до нас...
            – Няма нужда, наистина – отвърна унило.
            Сама не разбирах какво правя, но нещо в мен ме накара да хвана наметалото му. Придърпах го, целунах по устните и изтичах към входа. Повече никога не го видях.
            Когато ваканцията свърши и тръгнахме на училище, него вече го нямаше. Бяха се преместили. Често си спомнях за него и се чудя кое ли момиче се смее на шегите му сега, коя ли изпраща до тях, дали все още се маскира като Батман и се надявам, много се надявам да е намерил добри приятели, каквито аз и останалите не бяхме. Понякога ми се иска да можехме винаги да бъдем със своите маски. Всички търсим своята сродна душа, но се водим по тялото, а кой знае тя може да е в тяло, което никога няма да забележим...

Share