петък, 5 април 2013 г.

Не ме е страх


Ива Касабова

            Ася и Краси бяха женени от шест години и обмисляха да имат дете. Бяха щастливи заедно и се обичаха. Подредили скромния си дом, отдадени на работата си, двамата живееха в хармония и спокойствие, което чак граничеше с мързел. Предпочитаха да си останат в къщи отдадени един на друг, създавайки си приятна атмосфера, вместо да се скитат по кръчмите или пътищата, както често го правеха преди. Имаха спестявания и планове за бъдещето, които бяха също така скромни и кротки както целия им съвместен живот. Понякога се питаха и се тревожеха дали не живеят прекалено скучно, но после и двамата единодушно отсичаха, че са си много добре – скучаещи в малкия си свят, който си бяха изградили. Спокойният им и монотонен живот обаче се преобърна в деня, в който Ася откри бучка на едната си гърда и докторът произнесе присъдата: рак. От този момент у тях се загнезди страхът и чувството, че тя вероятно ще напусне живота преди да го е изживяла. Дните им загубиха цвета си, а вечерите тегнеха от потискано притеснение.
            Лежаха в леглото замислени, от време на време се споглеждаха, въздишаха тежко и пак потъваха в мисли.
            – Знаеш ли? – проговори тя. – Трябва да направим всичко, за което само сме мечтали, всичко което сме планували. Трябва да излезем от тук и да разгледаме света, да отидем на екскурзия да видим пещерите... все се каним, а нищо не правим. Проспиваме живота си, изгубили сме способността си да търсим и намираме нови усещания...
            – Хайде тогава, ставай и се обличай – завъртя се към нея Краси и си наложи да се усмихне. – Да отидем на бар, да танцуваме, да се напием, а утре да ближем люти рани от тежък махмурлук; да си купим „Кама сутра” и да изпробваме всички пози в нея; да изтеглим пари от банката и да предприемем пътуване.
            – Чудесна идея, да отидем до Париж...
            Двамата се умълчаха отново. Мъжът погали лицето й, сетне преплете пръсти с нейните и останаха така, загледани един в друг. Страхът ги бе обзел, а имаха много неща, които мечтаеха да направят заедно. Въпреки това жената гледаше философски и дори си позволяваше черен хумор, докато на него никак не му беше до философия и шеги.
            Когато тя заспа, той остана да я съзерцава. Въздишаше и имаше чувството, че се задушава от тревогата, която растеше в гърдите му досущ като онази малка бучка.
            На другия ден стана преди нея. Почти не беше спал. Направи й закуска и кафе, които й поднесе в леглото, напълни банята и я пренесе на ръце, докато тя тихо се смееше, а после я пусна в топлата вода и започна да я къпе като малко дете. Не след дълго се озова във водата при нея и в дълго боричкане, шеги и наместване на крака и ръце, се отпуснаха в големия облак от пяна, който бяха направили в борбата си за малко местенце.
            – Мен не ме е страх от смъртта – каза внезапно тя.
            – Каква смърт? Не ти разрешавам да говориш така. Знаеш че позитивното мислене е много важно...
            – Но аз говоря по принцип, не ме е страх аз да умра. Страх ме да не би смъртта да отнеме някой много близък човек и аз да трябва да живея без него. Това е много по-страшно отколкото ти самия да умреш.
            Краси усети остра болка, душата му се сви от същия този страх, заради който не бе мигнал цяла нощ. Не искаше дори да си го помисли, дори да допусне да си го помисли. Изражението му стана мрачно. Той знаеше, че сега трябва да е много силен. Каквото и да каже докторът след като излязат резултатите, трябваше да го приеме хладнокръвно, но не беше хладнокръвен, нито силен. Не можеше да си представи, че ще я загуби. Настръхваше само от мисълта, че може да остане без нея, усещаше, как го обземаше гняв срещу съдбата. Никога нямаше да се примири, щеше й вдъхва увереност, да я гледа като новородено бебе, но нямаше да я пусне да си отиде!
            – Как така не те е страх, всеки го е страх от смъртта – опита се да се отърси от усещанията си и да изглежда спокоен.
            – Ами така. Мисля си за хубави неща, как ще отида в рая... там сигурно има красиви къдрокоси ангели със светли очи и перфектни тела, а огромните им разкошни крила ще потръпват нежно на гърбовете им...
            – Я виж ти! – ухили се той. – Мислиш си за други мъже така ли, а аз се тревожа за теб. На това ли му викаш любов?
            – Но мили, как си го помисли? – прегърна го във водата. – По точно бих стояла до портите на рая, за да те чакам и няма да направя и крачка през прага му докато не дойдеш.
            – Кой ще те остави, щом Господ е толкова нетърпелив сигурно има недостиг на ангели в рая и едва ли ще остави най-красивия от всички да ме чака до портите навън.
            – О-о-о, няма такъв ласкател като теб, любов моя. Толкова си мил и сладък понякога!
            Тя го обсипа с целувки.
            – Такъв съм си... – отвърна небрежно. – Мил и сладък, и само твой.
            Лечението се проточи дълго, операцията, химиотерапията, всичко беше болезнено и мъчително, и Ася често имаше чувството, че няма да издържи. Понякога й толкова зле, че дори желаеше смъртта, но помислеше ли си за Краси, се изпълваше със сили и живот. Краси й помагаше доколкото можеше и грижите които полагаше за нея й даваха сили, докато един ден, след последните процедури, резултатът се оказаха добри. Бяха преборили болестта.
            Когато научи, Краси едвам се сдържа да не се разкрещи от щастие, а Ася не знаеше на кое да се радва по-напред: на оздравяването си или на обичта, която той сякаш изливаше над нея.
            От този момент нататък те не пропуснаха миг от живота си, който да не изживеят пълноценно, с много любов и приятни спомени. Никога не си позволиха да мразят, да се ядосват, бяха разбрали, че когато човек знае кога ще си отиде от живота е по-способен да го живее щастливо. Купиха си „Кама сутра” и изпробваха всички пози в нея, дори си набелязаха любимите. Отидоха до Париж, макар да нямаха нито лев в банката за бъдещето и за старините си. Понякога се налагаше да свият разходите си, но никога не се лишаваха от нещата които искаха да изживеят. Краси си купи китара, защото от малък мечтаеше да се научи да свири и понякога й изнасяше серенади, които подлудяваха съседите им. Ася пък го накара да й направи серия голи снимки, които постави в рамки по стените и не изпитваше никакво неудобство от приятелите, които им идваха на гости. В който и момент да дойдеше смъртта, за да ги поиска, те бяха готови. Нямаше нищо което да ги накара да чувстват, че са пропуснали нещо. Можеха само да са благодарни на болестта, че ги научи да живеят.
            Страхът си беше отишъл завинаги. Смъртта бе само временна раздяла докато се срещнат пак, до срещата която единият щеше чака тук, а другият – до портите на рая.

Share