понеделник, 4 февруари 2013 г.

Падналият ангел

            Ива Касабова
 
            Слънцето грееше жарко, из въздуха се носеше мараня от палещите лъчи. Цялата природа жадуваше за прохладен дъжд. Само водопадът не бе притихнал и весело разплискваше животворни пръски по бреговете на реката, където на огромен камък седеше млад мъж, потопил крака в прохладната вода. Поливаше зачервената си от слънцето кожа и се наслаждаваше на спокойствието, когато в шубрака зад себе си чу шум. Обърна се и забеляза, че някой го наблюдава. Бавно приближи към храсталака и предпазливо отгърна листата.
            С изумени, но любопитни очи, го гледаше полугола жена с бяло сияние около тялото си. Щом го видя, тя се смути, разпери криле и загърна тялото си. Руменина плъзна по бузите й, а белите й крака пристъпиха назад.
            – Коя си ти? – попита я объркан. – От къде идваш?
            Жената спря да отстъпва, огледа го и леко се усмихна.
            – От небето –  изпод кръстосаните пред гърдите й криле се показа нежен показалец, сочещ нагоре.
            – Нима си ангел? – прошепна мъжът. – Разбира се, ти си ангел!
            Стояха неподвижни.
            – Защо си слязла от небето? – промълви той. – Тук не е безопасно, нито толкова чисто, нашият свят е суров...
            Отпусна се и внимателно пристъпи към нея.
            – Ела, ще те разведа наоколо – усмихна се и протегна ръка. – Ти си скъп гост от друг свят.
            – Светът е само един – засмя се ангелът.
            – Как, не идваш ли от... оня свят? – почувства глупав, като дете, което нищо не разбира.
            – Оня свят? – изхихика още по-сърдечно тя.
            – Искаш да кажеш, че всеки ангел може да дойде тук?
            – Да. Ако трябва да се научи.
            – А ти защо си тук, какво искаш да научиш?
            – Аз те видях и не можах да устоя, исках да науча за „вашия свят”... ето взех да говоря като теб – наклони глава. – Искам да науча за любовта, защо хората не разбират любовта, защо не могат като нас да я познаят?
            – Любовта? – усмихна се пак без да отмества очи от лицето й. – Учените казват, че тази загадка е химична реакция на организма.
            – Химия? – заразително се разсмя тя. – По-смешно нещо не съм чувала. Любовта не е химия, а състояние на духа.
            Присви крилете си и го хвана за ръката.
            – Аз ще те науча, ще ти я покажа, а ти ще ме научиш защо хората се противопоставят на любовта.
            От този ден нататък ангелът заживя до реката, а младият мъж ходеше всеки ден при нея, разказваше й истории задаваше въпроси, а тя му отговаряше: „Не е това любовта, това е суета...”, или пък: „Не-е-е, това е гордост”, или: „А, не, не. Това е страст...”, все неща от този род. Той продължаваше да пита:
            – А какво е тогава?
            – Състояние на духа – отвръщаше тя, а мъжът все не я разбираше.
            Когато бяха заедно, той не откъсваше очи от нея. Понякога когато тя се смееше, сиянието й се засилваше и лицето й ставаше лъчезарно. Понякога цялата й чистота и блясък го караха да изпитва страхопочитание, да се чувства недостоен за нейната компания, но когато благодатта й го облееше, се чувстваше блажен. Чувстваше се сигурен, избран, все пак имаше ангел до себе си, чиято мъдрост ще го защити при нужда, дори чувстваше, че е разбрал онова състояние на духа, което тя наричаше любов. Трепереше над нея, любуваше й се докато спи, харесваше му как леко се разперват крилата й всеки път когато се разсмееше от сърце... а как обичаше да я гледа, когато се смее!
            – Сега разбрах – каза веднъж тя. – Хората не разбират любовта защото я бъркат със суетата. Гордостта им пречи, освен това се страхуват, търсят в простите неща сложни отговори и искат да я притежават, търсят я, а тя е вътре в тях, очакват някой да им я даде и ако той не успее, го мразят след това. Очакват любовта да им даде щастие.
            Тя се засмя отново и прикри уста с изящната си нежна ръка.
            – Хората не разбират, че щастието ще им донесе любов, а не любовта – щастие, а то също е състояние на духа. Хората имат проблем с доверието – продължи тя – нямат си доверие, страхуват се от себе си, бъркат го с благодарността и с грижата. Всичко това са неща, които смятат за длъжни да вършат, за да ги обичат. Ако можеха да бъдат в това състояние нямаше да се съмняват, нито да страдат, защото страданието идва от липсата на любов.
            – Любовта – усмихна се мъжът – е това, което ме кара да мисля за теб денонощно, да се чувствам окрилен след твоята усмивка, да потрепвам когато ръката ти допира моята, да се изпълвам с красота когато вятърът развее косите ти... любовта е страх, че някой ден ще отлетиш и няма да те видя вече, тя е тревога, тя е сила която ни плаши, защото разбираме колко сме безпомощни пред нея. Любовта е, когато си готов да умреш, за да я превърнеш във вечност. Това, което изпитвам към теб е любов, ангел мой. Любовта е когато искаш да бъдеш конкретно с някого, а не по принцип да изпитваш любов. Май хората не сме толкова съвършени...
            Той се наведе над нея и я целуна. Крилете й потрепнаха, а ръцете й се присвиха към сърцето й сякаш да го предпази. Усети лека болка в гърба и леко парене ниско в лявото си крило. Главата й се замая и сиянието й се засили толкова, че я изгаряше. Не издържа и отстъпи назад, но разбра, че в този миг нещо се беше променило.
            Следващите дни тя се почувства болна. Мислеше да отлети, защото беше научила това, което искаше. Знаеше защо хората не разбират любовта: те просто не можеха да си тръгнат като нея, когато се почувстват болни – нали нямат крила. Тъкмо се готвеше да отлети когато се чу шум зад нея. Сърцето й трепна, може би бе той. Изчака, искаше да се сбогува, но се оказа някакво животинче. Отново разпери крила, но размисли: ще го изчака все пак. Той не беше дошъл при нея този ден, също се беше почувствал болен. Вечерта се спусна бавно и точно когато отново се канеше да отлети, чу гласа му зад гърба си.
            – Тръгваш ли си? – тъгата му се чувстваше в трептенето на думите.
            – Не ми е добре, трябва да отлетя, крилете ме болят.
            Той замря на място, ръцете му се отпуснаха, сянка премина по лицето му. Сетне пристъпи към нея и докосна раменете й.
            – Остани при мен или ме вземи със себе си – гласът му едва доловимо трепереше. – Не ме оставяй, ангел мой, или никога няма да бъда щастлив без теб. Обеща да ме научиш що е любов, какво е това състояние на духа, което не допуска болка, от което не можеш да изпитваш тъга, що за любов е това? В нашият свят всичко е сурово, дори любовта...
            – Светът е само един – усмихна се тя. – „Вашият” свят е суров, за да можем да се научим, мъдростта се придобива трудно. Ако остана ще загубя крилете си.
            – Аз ще ти дам криле... не толкова красиви, други криле са тези които ще ти дам... невидими, каквито ми даде ти с твоята доброта...
            Тя го погледна и видя мъката му. Известно време се поколеба, но реши да остане.
            Ден след ден крилата й губеха перата си, а кожата й – блясъкът който имаше. Беше неотлъчно до него.
            Чувстваше се несигурна без крилете си, не можеше вече да отлети, не беше толкова силна както преди и тогава позна страха.
            Неговата любов бавно отслабваше, тогава тя позна и тъгата.
            Веднъж го видя загледан в друга жена и позна болката.
            Разбра за хората повече отколкото искаше, но не можеше да се върне.
            Така тя тръгна по света да търси онзи, който щеше да и даде невидими криле. Може би с тях отново щеше да бъде ангел, но нямаше такъв. Ходеше с разбито сърце и сломен дух, срещаше и други като нея. „Сигурно и те са ангели, загубили крилете си”, си мислеше и с мъка ги подминаваше.
            В това време някъде из света скиташе един човек с чифт криле в ръце и търсеше своя ангел.

Share