петък, 12 юли 2013 г.

На сцената на живота

            Ива Касабова

            Публиката изглеждаше във възторг. Аплодисментите изпълваха салона и кънтяха като ехо в коридорите. Актьорите се поклониха и завесите се спуснаха. Още една успешна постановка, още един триумф за трупата. Повод за празник.
            Всички актьори поздравиха звездата на спектакъла – актрисата която с невероятните си роли ги изстрелваше все по-успешно напред. Блестяща, раздаваща се, превъплъщаваща се феноменално, неуморна, ексцентрична, актрисата родена да бъде такава. Бе изиграла десетки образи: кралица, слугиня, проститутка, тиха и кротка, буйна и дива, лудата, мечтателката, влюбената, убийцата, жертвата, майката и мащехата – всичко по брилянтен начин, сякаш самата тя бе своите герои. Плачеше и се смееше, ядосваше се, пееше, танцуваше, прегръщаше с такава лекота, сякаш всичко беше присъщо за нея.
            Зад кулисите на театъра цареше оживление и еуфория. Цветята за нея пристигаха с купища, а с тях – поздравителни картички и покани за различни партита, но тя нямаше сили. Имаше крайна нужда от почивка, от мир и тишина. Искаше да свали грима и да не го слага повече, но знаеше че не може, че без театъра не може, без публиката не може, без шоуто, без сцената.
            Оттегли се в гримьорната си и се отпусна на стола пред голямото огледало. Зад нея врата се отвори и влезе нейният съпруг. Той не беше възхитен. Носеше малка бутилка уиски и отпиваше от време на време. Гледаше я.
            – Виждам, че отново жънеш небивал успех – каза след малко.
            – Благодаря. Радвам се че публиката ме оценява.
            – Оценявате, защото получава...
            – Пак ли започваш? – попита уморено тя и започна да сваля грима от лицето си.
            – Да започвам? Какво да започвам? Има ли смисъл въобще да говорим? – загледа се за кратко в извивката на шията й, махна с ръка и отмести поглед. – Ясно е, няма да ме разбереш...
            – Какво да разбера? – извърна се тя.
            – Че се нуждая от жена, не от театрална звезда.
            – Чудесно, защо се ожени за мен тогава?
            – Защото те обичам... знаеш.
            – Обичаш? Какво точно обичаш?
            – Всичко. Всичко което си. Кралицата, убийцата, майката, жертвата... всичко! Но ти го даваш на другите, а за мен оставяш само своята умора.
            – Това са само роли – въздъхна жената. – Аз не съм нито една от тях.
            Тя знаеше какво иска мъжът й и какво ще го направи щастлив, но не можеше да продължава да играе до безкрайност. Искаше да си бъде тя, самата тя, макар отдавна да беше забравила каква е в действителност. Искаше й се той да и покаже как да намери себе си, да изкара най-хубавото от нея, да напише сценария на техния живот, който да бъде с щастлив край, да напише любовна история за тях, по-красива от тази на Ромео и Жулиета, но това никога нямаше да се случи защото той очакваше от нея същото. Искаше й се да има успех на сцената на живота така, както на сцената в театъра, но нямаше сценарий. Тя много пъти се бе опитвала да го създаде, особено в началото, но сценарият често пъти се бе оказвал неразбран или неподходящ, или недостатъчен, сцените се променяха, ролята й му омръзваше. Накрая тя загуби надежда. Сега вече не искаше нищо от него, но той нямаше да я остави на мира, нямаше, защото не можеше без нея. Обичаше я такава каквато е, толкова различна, непонятна, неуловима, могъща и магична...
            Любов, която го убива, измъчва, изтезава... но не искаше да се откаже от нея, нито да потърси друга.
~~~~~~~~~~~~~~~
http://goo.gl/tVdNe
https://www.facebook.com/IvaKasabova.FilipDancev

Share

2 коментара:

входни врати каза...

Браво на теб Филипе, това което правиш е страхотно, невероятни произведения!

Филип Данчев каза...

Надявам се си забелязал/а, че този разказ е на Ива, с която работим заедно. Не са само мои, тук има също и доста нейни. :)