вторник, 4 юни 2013 г.

По течението

Ива Касабова

            Нощта се очертаваше спокойна. Кирил беше минал вечерната си визитация и болницата бе утихнала. Занимаваше се с някакви документи в кабинета си, когато го извикаха: от “Бърза помощ” докарали младо момиче в тежко състояние. Прекоси коридора, но щом погледна пациентката, го скова ужас: беше дъщерята на най-добрите му приятели. Не се знаеше със сигурност, но предположи, че беше смесила алкохол и наркотици. Животът й висеше на косъм. Направи всичко необходимо, всичко, което зависеше от него, екипа му и медицината, за да спаси живота й. Изходът зависеше само от силата на младия й организъм. На Кирил не му оставаше друго освен да чака.
            По-голямата част от нощта прекара до леглото й. Беше кум на родителите й и неин кръстник. Вдовец, без деца, той я чувстваше като негово собствено дете. След смъртта на жена си той не се бе оженил повторно. Сега вече четиридесет и пет годишен, за него бе останала само работата, на която се беше посветил.
            Александра бе в трудна възраст. Поради невъзможност да изплатят жилището си, родителите й бяха заминали да работят в чужбина за повече пари и я бяха поверили на грижите на баба й. Възрастната жена я гледаше всеотдайно и нямаше никакви грижи с нея през близо двете години в които се справяха сами. Момичето беше умно, приветливо и открито, бе старателно в училище и се очертаваше като добър и стабилен човек, докато не срещнала любовта.
            Запознала се в парка с младо, двадесет и една годишно момче, художник, което я рисувало докато тя хранела гълъбите. Поискала да види рисунката и останала възхитена от таланта му. Започнали да излизат все по-често, докато накрая се влюбила много силно. В последствие обаче разбрала, че той е зависим от кокаина и с оптимизма на своята любов решила, че може да му помогне, че ще се справи и ще го откъсне от дрогата, но неусетно тя станала тази, която започнала бавно да потъва в неговия тъмен свят. Решила да опита веднъж, за да разбере какво толкова намира любимият й в наркотиците и после нещата взели необратимо да излизат от контрол.
            Скоро изоставила училището, младото й лице неусетно започнало да повяхва и въпреки дарбата на своя приятел, често били без пари. Сашка чувствала, че върви по наклонената плоскост, но вече била попаднала в капана и не можела да намери сили да се пребори с него, а и донякъде не искала, защото откривала някакъв странен чар в този живот. Била изградила своя житейска философия и за нея било по-важно, че не е обикновена, че не е като останалите хора – скучни и еднообразни, неспособни да разберат уникалността на живота, подвластни на безсмислените правила, които не важали за нея, за гаджето й, за приятелите им. Тя се карала жестоко с баба си за парите, които нейните родителите изпращали, за да се издържат двете и винаги успявала да ги открадне. На предела на силите си, баба й се поболяла от притеснение, чудела се какво става и се виждала в невъзможност да се справи. Не знаела за наркотиците; мислела, че всичко това, което ставало с внучката й е плод на юношеската й възраст и се надявала скоро да отмине. Писала писмо на родителите й, но то не съдържало много, само любовния проблем на дъщеря им, а те, обвързани с договор, не можели да се върната веднага.
            Междувременно нямало нещо, което Сашка да не била правила: била крала, била спала с мъже за пари, била изнасилена от някакви момчетии. В това време нейният приятел рисувал картините си, опитвал се да ги продаде и сякаш не забелязвал какво й се случва. Страдала, опитвала се да избяга, връщала се обратно при момчето. Чувствала се като във водовъртеж. Мъчела се да изплува, но отново потъвала. Често пъти искала да сложи край на живота си. Искала да промени непоправимото, но нямала воля: това било по-силно от нея и тя не можела да го пребори.
            Заварила в мърлявия апартамент своя художник с друго дрогирано момиче. Уж била негов модел, но и двамата били голи. Кикотели  се докато тя се гънела сладострастно на леглото, а той се опитвал да я рисува. Сашка стояла на вратата и не можела да повярва. Толкова й било познато, сякаш виждала всички свои вълшебни нощи! Грабнала една доза, с парите на баба си купила бутилка водка и хукнала към парка, където я намерил случаен минувач, който извикал “Бърза помощ”.
            Три дни, след като беше приета, три дни в които бе спала на системи, момичето бавно и уморено отвори очи и първото нещо, което видя, беше усмивката на Кирил. Тя се опита да каже нещо, но беше много слаба и едва промълви:
            – Аз... много съжалявам...
            – Не говори – тихо каза Кирил – Пази си силите, Саше. Зная.
            Той продължаваше да се усмихва, а момичето искаше да потъне от срам. Кирил внимателно протегна ръка, отметна кичурите от лицето й и погали хлътналите й бузи. Беше си отдъхнал с облекчение и едвам овладяваше радостта си.
            – Виж, Сашке, мила, в живота на всеки човек има моменти, в които сякаш светът се обръща против него, сякаш късметът го изоставя и има чувството, че е в някаква безизходица. Както и да се бориш срещу това няма никакъв изглед да справиш сама, но ние заедно ще се справим – потупа я по ръката. – Познавам те. Ти си силна и умна, ще ти помогна, няма да те оставя така. Нали съм ти кръстник? Сега си почивай. Докато си при мен, няма страшно, а аз ще съм винаги до теб.
            Кирил й се усмихна отново, изправи се, за да я остави да си почива и махна приятелски преди тихо да излезе от стаята. Внимателно затвори вратата и се впусна да свърши всичко, за което трябваше да се погрижи: обади се да успокои баба й, свърза се колеги психолози, потърси програми за хора с наркотична зависимост. Три месеца след като се бе заел с лечението й, у момичето бе започнала да си личи положителна промяна. Сашка се чувстваше все по-силна и все по-стабилна, кризите й – в началото тежки и болезнени, после – все по-леки и редки, бяха започнали да отшумяват и тя усещаше как се връщаше към живота, как животът започваше да се завръща в нея. Кирил беше разговарял с баба й и я беше убедил, че ако Сашка живее при него, ще може да се грижи за нея и да я пази по-лесно. Страхуваше се, че ако се върне при баба си онзи художник ще я потърси и тя отново ще се поддаде. Беше й отделил една стая, която да бъде само нейна, внимаваше дали се храни добре, занимаваше я, разговаряха. Стараеше се да не я притиска, но не я изпускаше от поглед. Момичето беше чисто от няколко месеца и мъжът по-скоро би умрял, отколкото да допусне по някакъв начин тя да се върне към наркотиците. Двамата обсъждаха възможността Сашка отново да тръгне на училище наесен. Дотогава родителите й щяха да са се завърнали, но всеки път, когато се сетеше за тях, тя изпитваше гняв, сякаш ги обвиняваше за всичките си злини. Кирил беше добър човек, добър събеседник, тя виждаше как трепери за нея и искаше да остане при него завинаги.
            Отпразнуваха подобаващо осемнадесетия й рожден ден. Кирил й подари златна верижка с малко изящно разпятие, за да помни своя най-тежък период в краткия си живот, да помни своето избавление и никога да не допуска да пропадне отново в бездната.
            Когато една вечер Кирил се прибра от работа се изненада от това, че въпреки здрача навън, вкъщи не беше запалена нито една лампа. За негово удивление холът бе огрят от топлите пламъци на няколко свещи, поставени в средата на подредената за вечеря маса. Окачи палтото си и с любопитство се огледа, когато от кухнята се появи Александра, облечена в изчистена, изящна рокля, приближи се, плъзна ръце по рамената му, притисна се леко към него, наклони глава и нежно целуна устните му.
            – Обичам те – прошепна тя, а блестящите й очи не се откъсваха от неговите. – Искам да остана завинаги при теб, искам да бъдем винаги заедно...
            В първия момент Кирил се вцепени, но се съвзе, хвана дланите на момичето и леко се отдръпна.
            – Недей... – гласът му бе дрезгав, чувстваше гърлото си пресъхнало. – Не бъркай благодарността с любовта. Това са различни неща, макар и доста да си приличат.
            Той погали лицето й, на което се изписваше смесица от тъга и изненада.
            – Ти си млада и красива жена, тепърва ще намериш истинската си любов.
            Александра леко пристъпи назад.
            – Защо ме отблъскваш? Не ме ли харесваш?
            Отблясъците от малките пламъчета проблеснаха в навлажнените й от удържаните сълзи очи.
            – Саше, ти си достатъчно голяма и разбираш – отвърна тихо, но решително Кирил. – Нашата разлика е над двадесет години. Моят живот е вече по-близо до края, а твоят едва започва. Знаеш, че не може да има нищо между нас. Сега ме обичаш, защото се страхуваш. Страх те е да не паднеш когато си сама, но ти не си сама. Скоро ще се завърнат вашите, а и аз ще съм до теб винаги, докато съм жив.
            Мъжът се отпусна на канапето.
            – Седни.
            Мислеше какво да й каже, докато тя го гледаше тъжно.
            – Течението те отнесе, но ти успя. Вече няма нещо, с което да не можеш да се справиш. Помни, Саше, другия път когато искаш да спасяваш някого, първо разбери как да го направиш, запознай се с начините, които ще помогнат без да ти навредят. Едно е да се водим от любов, друго е да разчитаме само на нея... любовта може да е спасителка, но може и да е убийца, трябва да я познаваме, както и опасността.
            Не беше сигурен, че я разбира, но знаеше, че един ден щеше да го разбере.

Share

Няма коментари: