Тя ми е приятел

Ива Касабова

            Запознахме се в театралната група. Отидохме там с най-добрия ми приятел с надеждата, че ще станем актьори, а може би просто да си запълваме времето, знам ли. Естествено, веднага огледахме мацките. Имаше готини, някои бяха даже страхотни, но по всичко личеше, че не са момичета за нас. Студени бяха, нищо че ни се усмихваха, личеше си, че е само от любезност. Усещам ги тези работи и не се натискам там където няма да ме огрее. За какво ми е да се правя на сваляч като знам, че само ще получа студен душ, който ще ме върне на земята? Там обаче я срещнах и нея.

            Веднага разбрах, че е различна. Не кокетнечеше с нас, беше някак естествена и бързо се сприятелихме. Скоро станахме неразделни, а моят приятел направо хлътна по нея. Не че и аз не съм я пожелавал, но общувахме по друг начин и някак си не вървеше да я свалям. Само понякога й хвърлях шеговити комплименти. Сгрешил съм сигурно, защото докато аз я приемах като приятелка, то моят приятел стана настоятелен и някак спечели вниманието й. Дори когато станаха гаджета, пак сме се напивали често, пътувахме заедно на стоп по излети, скачахме с бънджи, какви ли не щуротии сме вършили тримата. С нея можех да си кажа всичко, играехме шах понякога, но все ме биеше, а после се бъзикаше с мен. Понякога се чувствах влюбен в нея, понякога имах закрилнически чувства, като на брат към сестра. Сам не мога да се разбера. Все едно. Със сигурност знам, че не искам интимна връзка. Знам че любовта ще развали всичко. Нали ги гледах как се караха: той все я ограничаваше или ревнуваше, опитваше се да я промени, държеше се с нея като с дете, макар че тя бе по-умна от нас двамата взети заедно. Тя пък хич не му се даваше. Живееше си както си знае и смяташе, че детето е той. Луда работа.

            Преди време дойде у нас посред нощ. Скарали се и искала да ме види.  Пихме цяла вечер, не спираше да ми говори. Споделяше най-интимни неща. Казах й, че харесвам една жена, а тя ме слушаше и ме съветваше. Да, тя знае, все пак е жена. Говорихме си за приятелството, за любовта и за секса, за всичко. И в спорове се впуснахме, дори ровихме из книгите, за да си припомним някой забравен цитат. Луд ли съм? Цяла нощ пия и разговарям с една страхотна мацка и вместо да се пробвам, аз чета книги с нея. Ако ми го беше казал някой, нямаше да му повярвам, но не исках да я чукам. Исках да сме си приятели, харесваше ми нашето приятелство. А защо не и двете, не може ли? Рядко се получава, знаех че всичко ще пропадне и тогава – край. Нямаше да я виждам вече, нямаше да спорим, нямаше да скачаме с бънджи и да се хилим на глупостите, които само ние двамата можехме да сътворим. Не си струваше заради единия секс, заради някакво си кратко удоволствие. Бе твърде ценна за мен, все пак жени за секс – колкото щеш, но жени за приятел с срещаха рядко, много рядко даже. Бях се разболял от шарка веднъж, а тя ми готвеше супи, представяте ли си? Гаджетата ми ревнуваха от нея, а аз се оправдавах пред тях, че съм бил с приятел, като само аз си знаех, че става въпрос за нея. Ама, че съм глупак! Беше закъсала веднъж, останала без работа и без пари, за капак на всичко и разбрала, че е бременна. Нямах пари тогава и си продадох златния пръстен, за да й помогна. И трева сме пушили. Много смях падна, особено като обърка царя и царицата. Не е лесно да играеш шах напушен. Смял съм се със сълзи и не веднъж след тежки запои съм я носил на гръб като малко дете, с нейните няма и петдесет кила. Мислех, че ще бъде така цял живот, но не стана. Хвана си друго гадже.

            Виждахме се все по-рядко. Той не бил съгласен с нашето приятелство, не го приемал за нормално и я обсеби. Трябва доста да го е обичала, защото – до колкото я познавах – гаджетата й нямаха право на глас за някои неща. После се ожениха и съвсем загубихме връзка. Срещнах я наскоро, вече майка на едно дете и разведена, по-различна, по-зряла и улегнала, но със същия дух. Зарадва се като ме видя. Говорихме си много, пак като приятели, истински приятели. Не откъсвах поглед от нея. Беше по-женствена и пола си беше облякла, а преди само дънки и фланели носеше. Още по-красива ми се стори, нищо че годинките бяха оставили своите малки белези. Все така ухилена, все така отнесена... колко щастлив бях да я видя! Колко пъти съм имал нужда от нея, да й споделя нещо, да потърся съвет, да поиграем шах и да се похилим, просто ей така! Пак се върна нашето приятелство, но не такова каквото беше. Вече я желаех, обичах я. Може дори винаги да е било така, само че аз съм идеализирал нещата. Опитът ми беше показал, че не мога да постигна същото с друга жена, а аз исках връзките ми да бъдат на основата на такива отношения.

            Казах й го, а тя се разочарова. Смяташе, че е загубила своя приятел и така и беше. И да приемеше, и да откажеше, резултатът щеше да е един и същ: приятелство в чистата му форма нямаше да има повече. Проклех съдбата затова, че е жена, ако беше мъж щеше да е друго. Защо ми трябваше да се влюбвам. Ще се откъсна от нея, за малко, докато ми мине, а после пак ще я потърся. Все пак тя ми е приятел и нищо не бива да развали това толкова уникално приятелство.