четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Маските на реалността

            Росен остави масивната чаша до клавиатурата, тръшна се на стола, подпря глава и звучно се прозя срещу жужащия компютър. Ненавиждаше сутрините. Усилието да се надигне от кревата беше почти непосилно. Вечер оставяше телефона си на малък рафт чак в другия край на стаята. По този начин му се налагаше да измине няколко метра в просъница с риск да се пребие, за да изключи алармата, но поне нямаше опасност да се успи. Откакто приятелката му го беше напуснала се налагаше да си прави кафе сам, почти опипом.
            Отпи от чашата и с досада открехна очи. Включи колонките, пусна някаква музика и фокусира часовника в ъгъла на монитора. Знаеше си, че му трябваха поне двадесетина минути, за да се осъзнае и да започне да се приготвя за работа. Работата... отнякъде пропълзя смътен спомен, че днес го очакваха досадни задачи, но незабавно го прогони: нямаше да започва деня си с проблеми.
            Прозя се отново и разтърси глава. Машинално влезе в профила си и на екрана започнаха да се редят скучни картинки и изтъркани клишета, но това беше добре: зяпаше с блуждаещ поглед и постепенно се разбуждаше, без да се напряга. Ръката му тежеше върху мишката и сякаш сама превърташе колелцето, когато някакво червено петно привлече вниманието му. Пръстите му спряха да шават и се загледа в снимка на някаква жена, която мъкнеше масивен букет от рози. Изглеждаше симпатяга, с добро тяло, излъчваше сексапил... Росен отпи глътка и се намести на стола... мацката определено вадеше хубав крак, почти като на...
            Намръщи се и подпря лакти на бюрото. Спомни си как беше правил какво ли не за бившата си, само за да се чувства тя добре. Купуваше й разни парцалки, правеше й дребни подаръци, даже понякога ходеше на пазар, а тя – да го зареже, само защото се бил държал студено. “Не съм й бил обръщал внимание, разбираш ли!”, изръмжа Росен.
            Трябваше да се стяга за работа. Глътна кафето си наведнъж и понечи да стане, когато погледът му се спря върху надписа над снимката: “Перфектният подарък за една жена!”, а надолу се нижеха лигави коментарчета на разни жени и тук-там някой мъж беше написал нещо по-смислено. Последните остатъци от дрямка изведнъж се изпариха, кръвта нахлу в главата му и нащрака: “Дебела, яка гьостерица ви трябва, кифли меркантилни, това е перфектният подарък за вас!”, скочи, подритна стола към бюрото и се завтече да се облича.

* * *

            Милена отпи от капучиното си и примижа от удоволствие. Утрините бяха едни от любимите й моменти. Нарочно ставаше по-рано, за да има време да се наслади на розовеещото небе, на омайния аромат на кафе и канела, да се порови из нета, докато се разсъни напълно и се приготви за работа. Замисли се за бившия си приятел и въздъхна. Беше го обичала, но с безразличието си постепенно беше охладняла към него. Не се чувстваше добре сама, но... Милена отмести все още рошавата си, буйна коса, протегна се и се усмихна: всяко нещо беше за добро. Искаше да си даде малко почивка от емоции и нямаше намерение да се обвързва с поредния, изживяващ се като велик мъжкар, който се изпречеше на пътя й. Сегашното й положение имаше своите плюсове: дори само сутрин, нямаше кой да й мърмори, че се била киснела в банята, че се размотавала, че се гримирала по сто часа.
            Включи лаптопа и влезе в своя профил. Отговори на няколко съобщения, отпусна се удобно и се зае да разгледа кой какво беше публикувал. На екрана започнаха да се редуват красиви фотографии, вълшебни пейзажи, симпатични животинчета, както и множество интересни мисли. Независимо че голямата част от тях се повтаряха и бяха клишета, все пак я караха да се чувства добре, някак си я зареждаха. Харесваше по нещо, понякога драсваше коментар, когато погледът й спря върху снимка на жизнерадостно усмихната млада жена, която беше прегърнала огромен букет рози. Загледа се в сияйната й усмивка, в блестящите й очи, в изящната фигура и почит усети уханието на цветята. Над снимката имаше надпис: “Перфектният подарък за една жена!”. Милена въздъхна. Какво по-хубаво можеше да получи една жена от любим човек?
            Зачете се в кратките, възторжени коментари под снимката. Изненада се, че има и такива от мъже, но подигравателният им тон бързо я охлади: кавалери, които биха направили такъв жест, се срещаха твърде рядко. Продължи да чете надолу, когато изведнъж настръхна. Някакъв идиот беше написал: “Дебела, яка гьостерица ви трябва, кифли меркантилни, това е перфектният подарък за вас!” Остатъците от пелената на съня се съдраха и тя се изпъна в стола. Не можеше да повярва, че мъжете може да са чак такива комплексари, а подобни коментари имаше поне няколко! Макар да беше решила, че няма смисъл да се ядосва за подобни глупости, придърпа лаптопа. В първия момент поиска да избълва куп неща, но размисли и написа само: “Чудя се как може мъжете да са толкова прости, груби и нагли, и най-лошото – с някакво странно чувство, че представляват нещо... смятай, каква злоба от мъжете...” Вече не й се занимаваше със страницата и изключи компютъра. И без това беше време да се гримира и да се облича за работа.

* * *

            Росен крачеше бодро по булеварда. Работата му не беше далече и ходенето го разсънваше окончателно. Задминаваше хората, които пъплеха като че ли нямаха никакви задачи за деня и се мотаеха пред него. Недоволстваше, че го бавеха и ако не беше той да внимава, щяха да се блъснат в него. Понякога хвърляше поглед на някоя по-стройна жена, но се нервираше, когато забележеше такава, която спираше пред витрината за обувки, за дрехи или козметика, особено ако се случеше точно пред него.         Сети се, че трябва да се обади на един приятел, посегна да извади телефона, но ципът заяде. Хвана джоба с две ръце и сви в пряката, като се опитваше да види защо ципът не искаше да се отвори.

* * *

            Милена се наслаждаваше на пролетния вятър, който подухваше в косите й. Времето бе все още прохладно, но във въздуха се усещаше оживлението на природата. Предпочиташе да минава по малките улички, където нямаше голямо движение, беше по-тихо и можеше да се любува на все още крехките листа по дърветата. Сега обаче бързаше и не й беше до това, още повече че носеше неудобна и тежка папка с документи.
            Още се чудеше как този глупак успя да я извади от равновесие с коментара си. Вероятно затова не успя да се организира достатъчно добре сутринта. Гледаше замислено в земята и се чудеше как може да има хора, до такава степен лишени от романтика.

* * *

            Росен продължаваше да се бори с ципа на джоба си, когато някой се блъсна в него. Закова се на място и изгледа жената, която се опитваше да задържи разсипващите се листове.
            – Що не внимаваш къде ходиш!
            – А ти къде препускаш така? – сопна му се тя и се наведе да събере хартията, подръпвайки минижупа си.
            – Препускам аз, че няма кой да блее!
            Тя изгледа нахалника и не си даде труд да отвърне. Мъжът направи крачка, но се спря и се загледа в нея. Пищната й коса се спускаше настрани, откривайки изящната извивка на шията. Над ръба на полата се виждаше тънка ивица от голия й гръб, а надолу тънката талия и приятно заобления й ханш, преминаваха в строен, грациозен крак. Росен присви очи, прокашля се и приклекна до нея.
            – Дайте да ви помогна – започна да събира чевръсто останалите листове.
            – О, изведнъж минахте на “вие”  – стрелна го жената.
            – Не съм искал да ви блъсна. Ама и вие не внимавахте – гласът му звучеше по-спокойно. – Приемаме, че няма виновни. Квит?
            Милена го погледна. Мъжът до нея събра последните листове, изправи се и се усмихна:
            – Хайде, не се сърдете.
            Имаше добре сложено тяло, небрежно разрошена коса и симпатични трапчинки, но я впечатли жестът му. Не бе очаквала, че все още има кавалери, които биха се спряли, за да помогнат на една жена, пък макар и за такава дреболия. Усети как нещо трепна под слънчевия й сплит.
            – Не се сърдя – по лицето й плъзна бегла усмивка. – Просто...
            – Реагирах остро – поклати глава Росен и хвърли поглед на часовника си. – Съжалявам. Едно кафе? Като малка форма на извинение?
            Закъсняваше, но мацката си я биваше. Щеше да измисли нещо, ако шефът му кажеше нещо.
            – Не, не... вярно е, че се бях замислила...
            Мъжът тихо се разсмя:
            – Не, за кое? За реакцията ми или за кафето?
            – Ами аз...
            Милена премисли, че закъснява за работа, че мъжът беше готин, че като го гледаше, щеше да поиска да се срещнат отново, но се бе разделила с бившия си наскоро, обаче този може би беше кавалер, само че едва ли бе готова за нова връзка, макар че ако му даде шанс, след време, кой знае, но пък...
            – Съжалявам, няма да мога – реши тя и се усмихна. – Бързам.
            – И все пак? Знаете, че нищо не е случайно, вероятно и това, че се сблъскахме?
            – Няма как – повдигна рамене. – Благодаря за помощта все пак...
            Тя се усмихна още веднъж, обърна се и продължи по булеварда във ведро настроение, замислена за това, че може би пък все още имаше и свестни мъже.
            Росен я изпрати с поглед, изпъшка и продължи по улицата.

* * *

            Милена влезе в кантората, където работеше, размени няколко приказки с колежките и се настани зад бюрото си. Все още се усмихваше от случката. Като че ли не всички бяха идиоти, като онези, с коментарите под снимката, която бе видяла сутринта. За момент се изкуши да влезе в профила си и да види как са продължили коментарите, но се отказа. Предпочете да не си разваля отново настроението. “И все пак, този може би беше различен”, помисли си тя. “Може би пък трябваше да приема...” Въздъхна, оправи косата си, изхвърли мисълта за случилото се и се захвана да подрежда документите.

* * *

            Влетя в офиса навреме за оперативката, но се оказа, че шефът щял да се забави и трябваше да го изчака. Росен се тръшна на бюрото си и погледна през прозореца. Отново се сети за жената, с която се бяха сблъскали. “Що се опъна такава? Като че кой знае какво – едно кафе”, замисли се и тръсна глава. “Кой я знае и нея каква надувалка е, като онези от сайта!” Засега нямаше работа и отвори страницата. Намери снимката на онази жена с розите и се зачете в коментарите. Както и очакваше, куп жени се бяха изредили да сипят жупел по мъжете и да обясняват, как това било романтика. “Айде бе!”, измърмори под нос. “Какво ли няма да измислят, само да ти бръкнат в джоба!” Затвори браузъра, разроши косата си и се захвана да разчиства служебните имейли.

Share

8 коментара:

кайти каза...

Май разминаването между половете няма скоро да изчезен :))

Филип Данчев каза...

Май е трудна работа, но пък до известна степен - добре че е така, иначе щеше да стане доста скучно, Кайти :):):)

Maria каза...

Животът наистина има чувство за хумор :)
Поздрави, принце

Филип Данчев каза...

Определено има, само че понякога клони към черно :) Дано започнем да си взимаме поуки, защото иначе не е на добре. Радвам се, че си тук, Мария :)

ПАВЕЛ СЕРАФИМОВ - SPAROTOK каза...

Филипе, някой мъдър човек е казал - Жените са от Венера, а мъжете от Марс:)

Всъщност не е нужно човек да разбира жените, достатъчно е да ги обича!:)

Поздрави!

Филип Данчев каза...

Хаха.. здравей и тук, Пацо :) Напълно съгласен - достатъчно е да ги обича и донякъде да ги усеща, ако не да ги разбира :)

Анонимен каза...

Интересен паралел между двата свята - реалният и виртуалният :)... Много по-лесно е да обидиш жена виртуално, отколкото ако я гледаш в очите докато го правиш...
Поздрави Фил...
Ива.

Филип Данчев каза...

Много неща са по-трудни за правене в реалния свят, отколкото във виртуалния, Ив, но омразата в нета е едно от най-силните проявления на страха от действие в реалността :)