сряда, 14 март 2012 г.

Подаръкът

Посветено на една рожденичка


            Не излезе в обедна почивка, защото чакаше телефонното й обаждане. Седеше на компютъра и, макар че работеше, мъжът се подсмихваше, докато си представяше реакцията й на изненадата, която й бе подготвил. Беше пъхнал флашката в компютъра, имейлът му беше отворен, чакаше само да се обади.
            Радваше се, че я познава. Тя беше невероятен човек, какъвто не бе срещал, а обичаше да наблюдава хората и знаеше, че преценката му бе напълно реална. Бяха намерили общ език за огромен брой теми, бяха се опознали в голяма степен и си бяха помагали неведнъж. Чувстваше се поласкан от това, че тя го бе допуснала в нейния свят, в който му се струваше, че трудно допуска случайни хора: вероятно малцина биха могли да разберат красотата му. А той бе пъстър и изящен, изпълнен с различни, шарени хора, всеки от тях със своите мечти, своите проблеми и болки, с хора, които вървяха заедно, но се надвикваха, защото не се чуваха, с хора, които инатливо спореха със седмици нищо ли е нулата, с такива, които преоткриваха вътрешната красота на другите на някой маскен бал или потъваха до безумие в някоя игра на карти, за да преоткрият приятелството; едни рискуваха всичко и отпускаха нажежените спирачки, омаломощени от въпроси, други неистово бягаха към луната чрез музиката на една цигулка, която беше тяхната прокоба, играеха от скука шах с домашния си любимец... От една възрастна жена беше научила вълшебството на Голямата мечка, надеждата, която съзвездието таеше и отдаваше, и оттогава никога не бе забравяла за него...
            Мъжът се усмихваше и изчакваше обаждането, което – сигурен беше – скоро щеше да последва. Беше далеч, не можеше да й поднесе никакъв подарък за рождения й ден и доста време се беше чудил какво да направи, за да я изненада; тя го заслужаваше. Всъщност, струваше му се, че каквото и да направи, тя винаги би заслужавала повече.
            Беше му хрумнала хубава идея, намираше я за свежа и се надяваше, че по този начин ще я зарадва. “В крайна сметка, ако хората не си доставяме удоволствие дори и по скромен начин, за какво го живеем този живот?”, мислеше той и затова предната вечер се беше захванал с реализирането й.

            – Е-е-е, страхотен букет, благодаря, не очаквах – долавяше усмивката в гласа й.
            Моментално й изпрати подготвеното съобщение по имейла.
            – Нима си мислела, че ще пропусна да те изненадам? – разсмя се й той. – Надявам се, че е пристигнал благополучно и цветята не са готови за салата.
            – Напротив, идеален си е. Много мило...
            – Супер! Опасявах се, че в кутия, по куриер, няма да приличат на нищо.
            – Не, идеални са, но... хе... в картичката пишеш за някакъв подарък?
            – Мдам... – доволно се ухили той.
            – И какъв е де?
            – Явно все още не си отваряла имейла си днес?
            – Защо?
            – Ха-ха-ха... ами не знам, ще трябва да разбереш сама.

            Десетина минути по-късно телефонът му отново иззвъня.
            – Страхотен поздрав – смееше се тя. – Добре си се справил.
            – Добре? Само добре? – престори се на засегнат. – Аз мислех, че съм се справил перфектно и че Марк Кнопфлер може спокойно да се изяде от яд.
            – Ама разбира се, че може да се изяде, направо трябва да си хвърли китарата и повече никога да не пее. Как го направи?
            – Ами просто се записах и с една програмка монтирах моя глас с мелодията. Ако знаеш колко време се чудех коя песен да избера... не беше най-добрата, котя исках, но успях да намеря само инструментал на много малко от песните, които ми бяха харесали. Исках да е някоя нежна, свежа... абе някоя като за теб – готина. Обаче ако знаеш как се смях докато се записвах!
            – Мога да си представя. Сигурно е било голяма играчка?
            – Не чак толкова. За именния ти ден ще дойда до твоя офис и ще ти изпея някоя песен лично.
            – Само да си посмял! – прихна тя.
            – Че защо? Ще си взема даже и някоя по-голяма шапка, току виж сме изкарали за една хубава вечеря.
            – И после всички да ме разнасят из офиса?
            – Ти само ми го покажи кой е тоя, който ще смее да те бъзика и ще му изпея някой дед-метъл. Повече няма да посмее да гъкне.
            – И ще си остана без работа...
            – Да не са луди? Нищо да не вършиш, само да красиш офиса, пак трябва да те държат, че й да ти плащат двойно!
            – Ласкател! – смееше се. – Трябва да затварям обаче. Няма как, работа...
            – Жалко. Щеше ми се да съм наблизо, за да ти донеса цветята сам и да те прегърна...
            – Хей, не се размечтавай – изхихика тя.
            – Що? Ще си мечтая пък! – разсмя се в отговор.

            Когато затвориха, той се изправи и се загледа през прозореца. Продължаваше да се усмихва доволен от това, че вероятно я бе накарал да се чувства специална, каквато си беше. Бяха в различни градове, рядко имаха възможност да се видят, но винаги щеше да бъде благодарен на съдбата, че я познаваше.

Share

6 коментара:

Maria каза...

Радостта да подариш нещо е по-голяма от радостта да получиш, нали принце?
Поздрави :)

Филип Данчев - malkiatprintz каза...

И двете са радост, когато са искрени, не е необходимо да бъдат сравнявани, доколкото това би могло да доведе до: "аз дадох това, а получих онова" :))) Можем да правим единствено нещата, които са в наша власт, а именно - да даваме, но най-важното е да се радваме, каквото и да правим. Поздрави, Мария :)))

Любомир Николов каза...

Хей, много ми е близко, ама много!

Филип Данчев / malkiatprintz каза...

Радвам се, Любомире - малко хора умеят да измислят красиви начини да зарадват някого, но затова са и ценни.

Kaloian Kaneff каза...

Ех, Филипе!... :)
Винаги си бил пълен с разнородни идеи за много неща!
Ето, пак си написал нещо, което преживях преди години и върху което в момента "работя". Надявам се скоро да го завърша, въпреки че се съмнявам...
Още от самото начало ме гложди идеята да го включа в "Леден дим", тъй като се явява естествено продължение на сюжета му.
Трябва само да ми "узрее" в главата и ще се радвам да чуя и твоето мнение! ;)

Филип Данчев каза...

На драго сърце, Калояне, макар че едва ли съм достатъчно меродавен :) Ами хайде де, действай, няма какво да се съмняваш, а го напиши - така ще му помогнеш да узрее :)