вторник, 16 август 2011 г.

Шестата раса

            Бяха се разположили на една поляна насред гората близо до брега на Атлантическия океан, закътана от нисък хребет, който завършваше в скалист нос, потънал в прибоя на могъщите вълни. Не бяха много. Малко повече от тридесетина измършавели, окъсани хора – мъже, жени и няколко деца – борещи се за своето оцеляване. Не разполагаха почти с нищо и се опитваха да се нагодят към природата, да възвърнат отдавна изчезнали инстинкти, за които само бяха чели и чували.
            Всичко се беше сринало преди петнадесетина години, когато световният ред, съществувал преди това, се беше сгромолясал под напора на собствения си все по-бърз растеж. Ресурсите се бяха изчерпали, отделните социални системи една по една се бяха сринали, докато накрая цялото общество беше престанало да функционира. Пълната загуба на установените и подобрявани с векове правила беше хвърлила населението в хаос и хората истерично бяха започнали да търсят решения за преподреждане на своя свят, но тези невротични спазми не бяха довели до нищо. Мародерствата и безчинствата върлуваха с все по-голяма сила, а съставлявали силите на реда, разпаднали се на отделни, обикновени хора, се бяха видяли принудени да се спасяват всеки за себе си, както всички останали. Липсата на здравни грижи, на лекарства, които вече никой не произвеждаше, бяха отприщили множество епидемии, бушуващи едновременно и заедно с оскъдицата от храна, бяха довели до погиването на огромни маси хора. Градовете – леговища на болести и разруха, бяха опустяли. В Разни отдалечени райони някои хора се опитваха да сформират нови малки общности, но липсата на основни умения, жизнено необходими сред подивяващата природа и неподготвените им за такъв живот организми, ги обричаха на бавна гибел. Всичко това, както и развихрилите се катаклизми, бяха изтрили понятието “държава” от лицето на земята.
            Туа седеше замислена край огъня. Дрипите – останки от някогашни парчета плат, по-скоро останки от някогашни дрипи – не можеха да я стоплят, както не можеха да предпазят от хлад никого от оцелелите. Малката група имаше някакви плодове, но те не бяха достатъчно. И днес щяха да гладуват. Никой не бе успял да улови нищо; диви животни почти не се срещаха, а домашните се бяха оказали също така непригодни за суровите условия, които бяха настъпили. Бяха се опитвали нееднократно да се установят на едно място и да се помъчат да отглеждат някакви зеленчуци, но малкото семена, които бяха изнамерили, не успяваха да се хванат при липсата на пестициди, хербициди и други препарати.
            Разчитаха единствено на риболов. Затова и бяха избрали това място. Океанът обаче от седмици не бе спирал да бушува и хващането на каквато и да било риба беше почти невъзможно. Извън собствения си улов хората се надяваха на делфините и другите по-едри риби, които морето твърде често изхвърляше. Повечето издъхваха на пясъка, изоставени от дългия океански отлив, но от известно време наблюдаваха как някои от тях, все повече и повече, като че ли заякваха, ставаха издръжливи, шляпаха с перките си влачейки се по пясъка и съумяваха да оцелеят до следващия прилив. Постепенно хората бяха разбрали, че “изхвърлени” едва ли е точната дума: делфините сякаш сами решаваха да останат на сухо, вместо да се върнат в морските дълбини. Заедно с останалите хора, Туа се беше питала защо го правят, какво ги кара да остават в плитчините при отдръпващата се вода, но никой не можеше да намери смислен отговор, а и почти никой не се интересуваше: хората бяха твърде заети със собственото си оцеляване.
            Жената чакаше Полар да се върне. Момчето пак се беше запиляло нанякъде. Макар да бе гладен и изнемощял като всички, синът й, така както и останалите няколко деца, притежаваше присъщото за неговите единадесет години живо любопитство към всичко. Макар че баща му беше починал от някаква болест – сред малката им група нямаше нито един лекар, който поне да каже от какво – всички се грижеха за него, както и за другите няколко оцелели деца. Независимо колко оскъдна и каква беше, храната се събираше на едно място и се разпределяше поравно, но по безмълвно съгласие заделяха повечко за малките.
            Туа непрекъснато се страхуваше за сина си. Това беше единствената емоция, която все още изпитваше, която бе останала да мъждука в угасналите й очи. Не му разрешаваше да се отдалечава и се стараеше да го държи из късо, но понякога Полар успяваше да изчезне от погледа й и да се запилее из околността. Хокаше го, увещаваше го, караше му се, обясняваше, но имаше все по-малко влияние над него. Чудеше се как да го убеди да не се отдалечава от малкия им бивак, когато се разнесе вик.
            – Делфини на плажа-а-а!
            Моментално разпозна гласа на сина си и скочи. Понечи да му се скара, когато смисълът достигна до съзнанието й. Хората се оживиха, наставаха и заповтаряха думите, които означаваха едно: храна.
            – Вземете ножовете – подвикна някой и всички се завтекоха към океанския грохот.
            Нямаха почти никакви сечива, но малкото ножове с които разполагаха бяха достатъчни да нарежат месото на няколко от загиналите делфини и да пренесат късовете до колибите им. Нямаха възможност да съхранят по-голямо количество, затова и не убиваха онези, които оставаха живи, но когато месото свършеше, на хората им се налагаше да чакат следващия подобен случай.
            Вървяха енергично и глъчка огласяваше малката група. Радостта им сякаш можеше да се усети във въздуха, но когато се изкачиха на възвишението в началото на просторния плаж, останаха озадачени от гледката: по пясъка, плътно един до друг, тромаво се влачеха стотици делфини. Хората стояха на дюната и гледаха под себе си огромното количество тела, които бавно, но упорито се отдалечаваха от океана. Грохотът на океанските вълни чезнеше, покрит от шумните многогласни свиркания, крясъци и щракания на морските същества.
            – Всички са живи... – обади се някой – нито един мъртъв.
            Хората се оглеждаха старателно, но никъде не се виждаше някое неподвижно тяло.
            – Приливът започва – обади се един от мъжете.
            – Какво ще правим? – попита друг. – До час и нещо водата ще ги е заляла и те ще се върнат в океана.
            – Можем единствено да изчакаме и да се надяваме, че преди приливът да ги е залял, някой от тях ще умре.
            – Освен да убием няколко?
            – С какво? Ножовете ни стават за рязане, но не могат да ги убият.
            – С тояги? – предложи някой.
            – Имат много здрави черепи, няма да успеем.
            Хората внимателно се спуснаха по дюната и се приближиха към огромното стадо, което плътно покриваше пясъка докъдето им стигаше погледът.
            – Може и да стане, ако намерим малки.
            – Не – обади се Туа. – Всичко друго, но не и малките. По-добре да изчакаме.
            Останалите жени я подкрепиха.
            – Какво да чакаме? Тук става въпрос за оцеляването ни. Да не мислиш, че ще го правим за удоволствие?
            – Зная, Ермид, но въпреки това не е добре.
            На метри от тях делфините бавно напредваха по пясъка, някои поглеждаха към хората безразлично и продължаваха да се влачат.
            – Изобщо не ми изглеждат да са на умирачка – измърмори друг мъж.
            – По дяволите! Залеят ли ги вълните, оставаме гладни. Няма да чакам прилива – извика Ермид и се хвърли с ножа към най-близкото животно.
            – Стой! – кресна Туа.
            Делфинът видя човека, остро изсвири и изведнъж всички животни наоколо се извърнаха. Туа се впусна, дръпна Ермид, той залитна и изпусна ножа, който одраска животното. В същия момент нападнатият делфин сякаш почти подскочи и ухапа мъжа по крака. В уплаха си жената стоеше неподвижно. Очакваше че ще захапе и нея, но делфинът я изгледа, завъртя се и продължи със стадото. Туа въздъхна. Видя драскотината, която беше съвсем тънка и повърхностна и се върна при останалите.
            Хората седяха на дюната и наблюдаваха необикновената сцена докато вълните не застигнаха делфините и върховете на подаващите се над водата перки не се отдалечиха обратно към океана.
            Цяла вечер коментираха около огньовете случилото се. Не можеха да разберат защо го правеха. Изказваха се различни хипотези, но единственото, което изглеждаше разумно бе, че по някаква причина делфините искат да умрат, но за тази цел трябваше да се измъкнат по-далеч от водата, така че приливът да не може да ги застигне. Някой допусна, че вероятно, след като от години не съществуваше индустриална дейност, популацията им с е увеличила многократно и не успяват да се изхранят, но така и не изнамериха някакво правдоподобно обяснение. На следващия ден обаче, всички до един бяха на крайбрежните дюни, за да наблюдават отлива и когато вълните започнаха да отстъпват на мокрия пясък отново лъснаха стотици делфини, които, както и предния ден, се отдалечаваха от водата. На всички им направи впечатление, че този път сякаш бяха още по-решителни в това, което вършеха. Тътреха се енергично и целенасочено.
            Един от тях обаче стоеше отстрани на движещото се стадо и сякаш нещо чакаше. На хората им се стори, че ги наблюдава като постови, с муцуна, отпусната в пясъка.
            Никой не повдигна повече въпроса за ловуването, но всички слязоха надолу по дюната, макар да останаха на разстояние. Ермид, който куцаше с отекъл глезен, беше живо предупреждение за всички. Не им трябваха още ранени.
            – Това е вчерашният делфин – извика Туа и им посочи следата от драскотината над перката.
            Никой не каза нищо, но се опитаха да я спрат, когато тя се приближи малко повече, за да разгледа животното от близо. Делфинът я наблюдаваше спокойно, сякаш я изучаваше и когато тя направи още една крачка към него, тихичко подсвирна. Раззина уста и на пясъка тупна една голяма риба. Делфинът отново я погледна, подсвирна пак и се повлече след останалите.
            – Не може да бъде! – коментираха хората. – Като че ли и те позна, все едно е разбрал, че ти си го спасила...
            Останаха безмълвно през целия ден да наблюдават огромното стадо. За тяхно изумление, когато приливът започна да залива обширната ивица пясък, голяма част от делфините вече бяха достигнали първите треви край гората и бе ясно, че водата няма да ги залее.
            – Някога и ние сме произлезли от рибите – измърмори някой.
            Слънцето залязваше и последните му бакърени лъчи блестяха по гладките гърбове на делфините.
            – Разказват – поде друг – че някога са съществували Атланти, които са загинали, а след тях сме се появили ние.
            – А според някои, преди Атлантите е имало и други.
            – Май е наш ред да се присъединим към тях...
            Долу, под дюните, делфините продължаваха своя поход към сушата.

9 коментара:

Nightwish El каза...

На мен ми се струва, че повече храна ще има във водата, а не на сушата...ама знам ли.

Ама щом са казали трева - трева. Ще следваме делфините и толкоз! ;)

Philip Danchev каза...

откъде да ги знам какво им е щукнало в главите на тия риби, може и те да търсят разнообразие в менюто... особено ако им е писнало от морски дарове :):):) Само да не кажат луканка, че тогава няма да се разберем с тях ;)

Точка каза...

Сигурно и до делфините е достигнала божествената заръка да си садят картофки и бързат натам. :D

Philip Danchev каза...

Хех... Батбойко се канел да кара водни ски, та се спасяват по-надалеч :):):)

Zvetanka Shahanska каза...

Хареса ми разказът. Делфините са умни! Поздрави, Малък принц!

Точка каза...

Принце, спасение няма, Той е навсякъде и по всяко време. :D

Philip Danchev каза...

Радвам се, Цвети :) Дано и ние сме поне толкова, колкото делфините :)

Точка, само да не се срещат с Чък Норис, че такова наддумване ще стане, че не ти е работа :):):)

Анонимен каза...

Еволюция.

Philip Danchev каза...

Така е, кръговрат...