сряда, 10 август 2011 г.

Но бяхме млади...

            Лятото беше в разгара си, горещината бе започнала да отслабва и златистите лъчи, които все още надзъртаха между покривите, озаряваха последните етажи по фасадите на отсрещния тротоар. Емил вървеше с ръце в широките джобове на бермудите си и разсеяно зяпаше плътно опрените една в друга витрини, профучаващите автомобили и най-вече шарената тълпа от минувачи. Не се заглеждаше особено в нищо и в никого, просто се наслаждаваше на живота, който кипеше в ранната вечер, когато някой извика името му.
            – Ехей, здрасти, Емо, радвам се да те видя.
            – Ха! Вальо! Къде се загуби бе, човек? – Емил хвана с две ръце протегнатата длан. – Не сме се виждали от... даже вече не си спомням от кога.
            – Да бе, нашето наистина е резил – обърса чело Валентин.
            – Накъде си тръгнал? Хайде на по биричка?
            – Ох, нямам...
            – Време... – засмя се Емил. – Защо ли ми се струва, че съм го чувал?
            – Ами то си е така. Все има нещо за правене. Ти си си добре, нямаш семейни ангажименти.
            – Хайде сега! Всички си имаме своите проблеми. Та... биричка?
            Няколко минути шеговито се пазариха, но накрая Валентин отстъпи с въздишка.
            – Ама за двадесетина минути, че...
            – Добре де, добре, няма да се бавим. Дай ще вземем по една кутийка и ще седнем отсреща в градината.
            – А! В градината – тръсна глава Валентин. – Дай да влезем в някоя бирарийка, ей там, по-надолу има.
            – За какво? Докато чакаме да я донесат, времето ще мине. Да не говорим, че сега вече става приятно навън. Цяла зима ще стоим на затворено.
            Валентин въздъхна, огледа се, погледна часовника си.
            – Имаш право. Хайде.
            Три минути по-късно седяха на една от малкото свободни пейки и отпиваха от студената течност.
            – Браво бе, един бял косъм нямаш. Не си мръднал – ведро подвикна Валентин, докато сядаше. – Нито по външност, нито по... все същия младеж си.
            – Същите сме си, Вальо, и защо да не сме? – разсмя се Емил, преметна широко крак връз крак и отпусна ръка на коляното си. – Как сте вкъщи? Какво става с вас?
            – Какво да става – приглади пооредялата си коса Валентин. – Едно и също, както си го знаеш. Тони ходи на работа, малката сега е във ваканция, та сме я пратили при нашите, аз съм си в института, имам си ядове там с един колега, дето се натиска на шефа... Нищо ново.
            – Значи сега, без малката, сте като ергени с Тони? Супер! Кой като вас.
            – А, ергени! Използвам момента да пооправя това-онова из къщи, жена ми иска да пребоядисаме, за да се освежи, трябва да сменям бойлера, че нещо тече, все си има някакви задачки.
            – Стига с тези задачки де, Вальо, цял живот все задачи ни гонят. Я дайте да се организираме, да се видим, да излезем някъде.
            – Вярно е, трябва, ама  да видим кога.
            – Че какво има да гледаш? Избираме един ден и толкова. Днес сме четвъртък, какво ще правите в събота и неделя?
            – Ами не знам... трябва да говоря с Тони...
            – Хайде да се вдигнем някъде в планината – оживи се Емил – ще си намерим една хубава поляна и ще си направим страхотен пикник.
            – Бе къде ще се катерим по чукарите и ще се търкаляме по поляните!
            – Защо не? Навремето как го правехме?
            – Е, навремето! – махна с ръка Валентин. – Навремето беше друго, бяхме млади.
            – Я стига, какво ни е сега? Да не сме тръгнали с бастуни?
            – Не, ама годинките започват да се усещат, а и кинтите...
            – Бе за какви пари говориш! – махна с ръка Емил. – Колко ще ни излезе? Взимаме по едно одеало, вода, бира, по няколко сандвича, карти или зарове, мятаме се на колата и сме там.
            – Охо! Одеала, пътуване... то, докато стигнем, ще се скапем, а после цял ден ще се ръбим по земята. Не, дай да се видим тук. Ще минеш през нас, Тони ще направи вечеря и ще се видим като хората. Само да е другата седмица, че сега съм разместил мебелите.
            – Стига бе, човек – тупна го по рамото Емил. – Стига с тези софри! За какво да се изхвърляте с вечери, когато една разходка ще е също приятно. Сам казваш, че вкъщи правите ремонт... така е, няма смисъл от вечери.
            – Е, не е гот иначе. Какво? Няма да седим на една салата я.
            – Защо не, в крайна сметка? Какво му трябва на човек?
            – Ами то вярно, че почти нищо – намести се Валентин и отпи от бирата.
            – Навремето, помниш ли, събирахме се ей така. Нямаше значение какво има за хапване, важното беше да ни бъде весело, а сега с месеци не се виждаме, защото, разбираш ли, трябва задължително да е на софра.
            – Да де, ама навремето бяхме млади и нямахме грижи.
            – Какво общо имат грижите? Точно ще се разтоварим от тях. Ей, изпозабравихме се!
            – Какво да правиш, такъв е животът.
            – Животът е такъв, какъвто си го направим. Ама аз защо ли те питам, ами не взема да се обадя на Тони и да се разберем с нея, да видиш как ще те подкара набързо – разсмя се Емил.
            – Не бе, нямам нищо напротив – повдигна вежди Валентин – просто това с поляните, някак... добре де, ще видим. Ама нека е по-нататък.
            Емил въздъхна и се загледа по хората, които минаваха през градината, спокойни или забързани, весели, строги, замислени, усмихнати, безгрижни, угрижени. Точно срещу тях група млади момчета и момичета се смееха шумно.
            – Трябва да тръгвам – Валентин допи бирата си и се надигна. – Иначе ти си добре?
            – Перфектно, както винаги – енергично кимна Емил.
            – Няма ли да си хванеш някоя мацка най-накрая бе, Емо?
            Той се ухили.
            – Остаряха, Вальо, остаряха. Не искам живот пред телевизора, така да се каже, а не останаха млади духове.
            Валентин въздъхна и се почеса по ръката.
            – Бе то, вярно, ама...
            – Бягай, да не те чака Тони, че има да обясняваш къде ходиш – смееше се Емил. – И да й пратиш поздрави.
            – Да... добре. Ще се чуем...
            – Да, да. Разбира се.
            Гледаше замислено след стария си приятел. “Какво му трябва на човек – чудеше се – почти нищо. Ама никой не го иска това нищо.”
            Слънцето се беше скрило, небето потъваше в лазуритени багри, неоните постепенно изпъстряха улиците. Младите продължаваха да се кикотят на отсрещната пейка, а минувачите тихо разговаряха.

Share

4 коментара:

Maria каза...

Здравей, принце :)
Радвам се, че се появи ;)
Времето и мястото ни в него...Във всички ни се крие по един Емил или Валентин, нали?
Поздрави

malkiatprintz каза...

Здравей, Мария :) За известно време почти напълно се откъснах от нета ;)
Така е, във всеки ни ги има и двамата, въпросът е кого ще предпочетем :) Хубава вечер :)

Elensia каза...

Айде пак все едно ми описваш приятелчетата ... Аз отдавна се отказах да го водя тоя диалог :) Досадно е, дразни ме и ми нарушава душевното фън-шуи. Никой не може да разруши границите, които човек сам си поставя :)

malkiatprintz каза...

Напълно съм съгласен, Еленсия, особено с това за границите :) Май това отношение към живота започва да придобива епидемични размери :) Поне го осъзнаваме и се надявам, че никога няма да стигнем до там, че телевизорът да е най-интересното събитие в деня и живота ни... Поздрави :)