четвъртък, 10 юни 2010 г.

Малките неща


            – Вечерта е разкошна – въздъхна доволно Елена. – Беше ми омръзнало от този студ.
            – Наистина – съгласи се мъжът й. – Пролетта започва да се усеща.
            Светлината от високите улични лампи и неоновите реклами, изпъстрили фасадите на околните сгради, придаваха на неголемия площад, на паметника в центъра, на околните дървета златист, фееричен вид. Хората се разхождаха спокойно, разговаряха, смееха се, загърбили забързаното всекидневие. Даже автомобилите бяха по-малко, освободили място на топлия вятър, обвяващ косите, галещ лицата, плъзващ се по телата под разкопчаните палта.
            – Отдавна не сме излизали така – обади се отново Елена. – Едно от онези дребни, зареждащи неща. Сега си давам сметка, че бях започнала да ги пропускам.
            – Неминуемо се случва, когато човек няма необходимото спокойствие.
            – А не би трябвало. Те са като подправки в ястие – оживи се Елена. – И без тях може, но с тях е много по-вкусно. Може да не променят живота, но го правят по-шарен.
            – Все пак има значение и какво е яденето.
            – Хайде де, Тео! – усмихна се жената, хвана го под ръка и леко го разлюля. – Не е ли така? Има толкова неща, които забелязваме трудно, свикнали сме с тях и изобщо не ги виждаме...
            – Така е. – Теодор прегърна през рамо жена си и се разсмя: – Например хубав мач, студена бира, тройка кебапчета...
            – Чревоугодник!
            – ...след това – хубава музика, ти по секси бельо...
            – Само това ти е в главата на теб!
            – Оплакваш ли се?
            – Говорех за малките неща в живота. Значи за теб аз и сексът с мен сме нещо малко? – изхихика Елена.
            Мъжът се почеса по главата.
            – Не, но извърташ нещата. Нито ти, нито сексът е нещо маловажно, но... – търсеше отговор Теодор – но ти говореше за малките, но и за хубавите неща, та затова... ти не си ли хубава?
            – Е-е-е, хайде пак се измъкна!
            – Кажи сега, че не го правя с финес – подсмихна се хитровато Теодор, хвана я за ръката и пресякоха площада.
            – И все пак кажи ти кога за последно си се зарадвал на нещо истински красиво, на един залез, на някое красиво дърво... на нещо на пръв поглед незначително? – попита Елена, вече на другия тротоар.
            Мъжът пъхна ръце в джобовете на палтото си и тънка бръчка плъзна между веждите му.
            – Знаеш, че напоследък не ми е до изгреви, залези, дървета и птички. Малките неща са важни, но важните неща никога не са малки. Когато важните не са наред, тогава малките... просто остават на заден план.
            Елена не отвърна. Светлините от витрините хвърляха шарени оттенъци върху минувачите, ритмична музика от преминаващ автомобил се разнесе за момент и заглъхна нататък по площада, пиколо в тъмно червено сако ги изгледа безучастно от входа на някакъв хотел.
            – Къде е тази кръчма? – обади се жената.
            – Някъде по онази улица вляво. Не я знам, но Владо ми даде адреса. Ще я намерим.
            – Интересно какво ли прави? Доста време не сме го виждали, голяма скица е.

            Кръчмата се беше оказала изискан ресторант. Имаха резервирана маса, но Владо още не беше дошъл. Двамата се настаниха, помолиха появилия се безшумно келнер да ги изчака и се отпуснаха в удобните, масивни столове, наслаждавайки се на топлата обстановка и тихата хабанера на струнния квартет в дъното, макар че Теодор беше замислен.
            – Не му беше времето да идваме на такова място – измърмори той.
            – Отпусни се де. Вярно е, но какво пък, това ще ни разведри. Тук сме, наслаждавай се.
            Не след дълго приятелят им се появи, приближи се енергично с разперени ръце, прегърна ги последователно, дръпна свободния стол и ведро кимна на келнера.
            – Разказвай, какво става с теб? – попита Теодор след като размениха по някоя закачка. – Ще стане почти година, откакто не сме се виждали.
            – Да бе, вярно е. Все се каним, ама това пусто време все не стига! Ами продължавам да пътувам активно.
            – Къде беше последно?
            – Преди четири дни се върнах от Боливия, Перу и Еквадор.
            – Чак до там ли стигна? – удиви се Елена.
            – Ами да. Така се получи. Трябваше да се видя с някои търговци, защото на баща ми му хрумна да внасяме автентично произведени индиански сувенири, та бях там около месец.
            – Страхотно!
            – Практически всичко беше уредено с партньорите на баща ми и само трябваше да подпиша договорите.
            – Вие с какво ли не се занимавате! – разсмя се Теодор.
            – Нали знаеш, човек търси възможности, не се знае откъде ще изскочи заек. А колкото са повече зайците – толкова по-добре, пък и при неговите връзки, да не ги използваме, би било глупаво.
            – Остана ли ти време да разглеждаш? – поинтересува се Елена.
            – Естествено – ухили се Владимир.
            Келнерът донесе поръчаното вино, наля го по чашите след като Владимир кимна одобрително и тримата вдигнаха наздравица.
            – Сигурно е било великолепно! – въздъхна Елена.
            – Не можеш да си представиш! – въодушеви се той. – Пристигнах в Кито, в Еквадор, посрещнаха ме и, преди да тръгнем нагоре по Андите, успях да хвърля едно око на града, който не е голям и няма кой-знае какво, ако не се брои центъра, където могат да се видят някои наистина интересни дворци, останали още от времето на Инките. За сметка на това Куско, в Перу, беше страхотно! Като се започне от черквите и катедралите, останали от времето на конквистадорите, та се стигне до Саксайусман, което е една огромната крепост на инките...
             Той разказваше увлекателно и неспирно, ръкомахаше ентусиазирано, преживявайки отново впечатленията си, показваше им снимки на лаптопа с който не се разделяше, а въображението им допълваше онова, което не можеха да видят, с причудливи и фантастични картини. Едва обърнаха внимание на сервитьора, когато им донесе вечерята.
            – Аз се разприказвах, ама вие нищо не разказахте. Как сте? – сепна ги въпросът му.
            – Добре сме – отвърна Теодор. – В общи линии, всекидневието при нас е доста по-монотонно.
            – Ти още ли си в онова проектантско бюро? – попита Владимир докато енергично унищожаваше пържолата в чинията си.
            Теодор погледна встрани, облегна се назад, отпи глътка вино.
            – Не. Преди три месеца ме съкратиха и сега си търся нова работа.
            – Сериозно? – Владимир отпусна ръце. – Намерил ли си нещо подходящо?
            – Все още не. Е, очаквам от две-три места да се обадят, но не е ясно кога ще стане.
            Приятелят им подпря лакти на масата и опря замислено брадичка върху сплетените си пръсти.
            – А ти? – умислено погледна към Елена.
            – Аз, знаеш; вкъщи съм си. Няма как.
            – Малката не се ли оправя?
            За момент над масата настана тишина.
            – Много бавно. Все още трябва непрекъснато да има човек край нея.
            Във въздуха се носеше тихото шумолене на приглушени разговори, доминирано от спокойната мелодия на струнния квартет.
            – Е, нещата ще се наредят – оживи се Владимир. – Трябваше да се обадиш веднага, Тео. Ще опитам да измисля нещо.
            – А, къде ще те занимавам и теб с това, нещата ще се наредят, както сам каза – подхвана отново вечерята си Теодор. – А и ти си далеч от моя бранш.
            – Това няма значение, нищо не ми пречи да говоря с баща ми. Знаеш, че той познава куп хора къде ли не, така че нищо чудно да ти намери добра работа.
            Теодор се почувства неловко, но нямаше избор.
            – Ако стане, би било чудесно.
            – Не бери грижа, братле, ще стане – ведро каза Владимир и надигна чашата си – Наздраве!

            Въпреки късния час, времето беше останало топло. Беше по-тихо, почти не се мяркаха хора. Елена и Теодор минаха отново през площада, потънал в нощните си светлини. Сънливият пиколо почти не им обърна внимание, отнякъде се носеше далечен смях.
            – Дали някога ще имаме възможност да видим даже и половината от красотите на света? – въздъхна Елена.
            – Не зная. Би било страхотно.
            – Само като си помисля колко много невероятни неща има... Представяш ли си да стигнем някога до Пирамидите, до Андите или да стъпим на Китайската стена...
            – Точно сега не мога да си го представя.
            – Стига де, Тео, помечтай малко – притисна се към него Елена.
            – В момента мисля по-скоро, че трябва да купуваме отново лекарства, предстоят новите изследвания и че скоро трябва да намеря работа...
            – Така е – загледа се в плочките под обувките си Елена.
            – Ще се справим, Ели – прегърна я Теодор. – А и нали ти го казваш: важни са малките неща.
            Вдигна глава нагоре и се усмихна.
            – Небето е ясно, така че утре ще посрещнем изгрева през прозореца на кухнята. Кафето е от мен.
            Елена не отвърна и той продължи:
            – Е, няма да е като над Андите, но пак ще бъде красиво.
            – Да – отрони се от устните й.
            Някъде в клоните на дърветата безгрижен славей се радваше на живота.

Share

Проверката

            Работният му ден беше приключил и Лъчезар вървеше към вкъщи. Нямаше закъде да бърза и искаше да се раздвижи след дългите часове, прекарани зад бюрото. По улицата имаше доста хора и въпреки градската шумотевица, хаотичното движение наоколо създаваше у него приятно усещане за живот. Зяпаше разсеяно витрините, почти без да обръща внимание на стоките по тях и хвърляше по едно око на минувачите.
            Сети се, че вкъщи нямаше нищо за ядене, но реши, че ще си поръча пица и ще си пусне някакъв филм. Почти беше стигнал до дома си, когато вниманието му бе привлечено от разговора между млада двойка, която беше застигнал.
            – Разбира се, че е важно двама души да се разбират – говореше мъжът в отговор на някаква реплика на жената до него.
            – Мисълта ми е, че най-важното е да проявяват заинтересованост един към друг, да усещат човека до себе си, неговите настроения...
            – Естествено!
            – ...ако загубят тази връзка, рано или късно всичко между тях ще умре. Даже не говоря за грижата...
            – Грижата е важно нещо.
            – ...а за това, че трябва да се чуват един друг, не просто да се слушат, когато приказват, а наистина да чуват какво казва другият...
            – Така трябва да бъде.
            – ...защото ако я няма тази връзка между тях, постепенно ще се загубят от очи, ще се отчуждят...
            – Нормално – прекъсна я отново мъжът. – Като има проблем, трябва да се постави ребром, да се седне и да се изчисти. Иначе нищо не се получава. Всеки си мисли нещо, предполага какво мисли другият, обаче често пъти бърка и става каша.
            Лъчезар наблюдаваше отсечените жестикулации на мъжа и почти се сблъска с жената, която беше забавила крачка.
            – Извинете ме.
            Тя кимна, спря на място и се загледа напред, където мъжът с когото беше, продължаваше да крачи, ръкомахайки уверено:
            – Ако нещата не се изясняват навреме, стават недоразумения...
            Крачка, две, три... мъжът вървеше и приказваше, без да се обръща. Лъчезар се беше спрял и погледна жената, която стоеше неподвижно. Усмихна се.
            Четири, пет...
            – ...и тогава се започва със скандалите – продължаваше да бръщолеви мъжът.
            Шест, седем...
            Жената забеляза усмивката му и за момент се сконфузи. Лъчезар повдигна вежди, вдигна рамене и протегна ръце в нейна посока, стискайки палци.
            Осем.
            – Айде бе, къде отиде? – подвикна мъжът.
            – Идвам – отвърна жената, подсмихвайки се тъжно. – Нещо... обувката...
            Лъчезар едвам се сдържа да не прихне след тях.
            – Хора... – поклати глава, смеейки се безгласно, завъртя се и влезе във входа.

Share

Щастливецът


            Настръхнали от студа хора влизаха забързано в неголямото кафене, отупваха палтата си, навлажнени от слабия сняг. Заставаха на опашка пред бар-плота, настаняваха се по масите, приказваха, говореха по телефоните си или просто гледаха през големите прозорци автомобилите по препълнения паркинг и мокрите, черни клони на дърветата, огрявани понякога за миг от бегъл, случайно пропуснат през мъглата, блед слънчев лъч. От окачения в ъгъла телевизор тихо се разнасяха известните в момента хитове, въртени непрекъснато по музикалните програми. Орлин погледна часовника си. Беше точно четиринадесет часа. Допи капучиното и се надигна.
            – После ще мина оттук. Ако ви няма, ще се видим в офиса – подхвърли на колегите си.
            – Много набързо? – изненада се Мая.
            – Имам среща.
            – Каква среща те гони в това мърляво време! – Асен разпери ръце на съседните облегалки.
            Орлин го погледна и не каза нищо.
            – За да ти се излиза навън, само ще да е среща с някоя мадама – ухили се колегата му.
            – Кой знае? – намигна Орлин и със замах облече коженото си яке.
            – А така! – разсмя се Мая. – Разконспириран си.
            – Той е стара лисица – разхили се Асен. – Кой знае какви ги върши в обедната почивка, докато ние с тук с теб се наливаме с бири и кафета.
            – Учи се, пич, учи се – подсмихна се Орлин.
            – И ще ни изоставиш? – погледна го дяволито Мая. – И мен ли?
            – Съдба, бейби, какво да се прави – той пъхна мобилния в джоба си и бутна вратата.
            Парата от дъха му се разтвори в рехавата мъгла. Извади цигара, спокойно я запали, вдигна с една ръка яката и тръгна между колите. Излезе от служебния паркинг, пресече булеварда и свърна по една от малките улички. Оставаха му десетина минути и той вървеше без да бърза.
            Наистина имаше среща с жена, с която поддържаха връзка повече от година, но от известно време нещата между тях не вървяха гладко. Тя бе започнала да го избягва. Искаше му се да разбере защо, но това бе един от въпросите, които знаеше, че са излишни. Още от самото начало бе усещал, че рано или късно щеше да се стигне до този момент: беше омъжена, имаше дете и макар вкъщи да се чувстваше самотна, двамата бяха изяснили още в самото начало, че няма да прекрачват определена граница. Тя нямаше намерение да се развежда, а и той не би го допуснал, защото знаеше какво може да представлява един развод. Звучеше йезуитски, но не искаше да й го причинява.
            Чудеше се как бе хлътнал по нея като ученик; не очакваше, че на тридесет и осем е способен на такива чувства, още повече, че те не бяха взаимни. Когато – няколко месеца след като се бяха запознали – й го призна, тя беше категорична, че той е страхотен човек, че го харесва много, че го иска, че иска да изживява техните нощи отново, но не може да отвърне на чувствата му. Тя, а донякъде и самият той, се бе изненадала от неговия отговор: това не го тормозеше. Орлин просто я обичаше и това му бе достатъчно. Понякога се чудеше на самия себе си и се питаше дали не откача, но положението беше такова и не си задаваше въпроси.
            Слабият, мокър сняг продължаваше да прехвърча, но нямаше вятър и той не усещаше студа. Часовникът му сочеше четиринадесет и четиринадесет. Съвпадението го изненада, но беше навреме. Запрати допушената си цигара настрани и пъхна ръце в джобовете. Свърна по другата тиха улица и двадесетина метра по-нататък мярна колата й. Беше му приятно, че ще я види независимо от натрапчивото чувство, че им предстоеше нелек разговор. Тази сутрин, когато й се бе обадил, за да я чуе, тя му беше прозвучала по-дистанцирана от всеки друг път.
            – Здрасти – мъжът седна до нея, хлопна вратата, наведе се и я целуна.
            Знаеше, че обожава целувките му, както и той – нейните.
            – Не си в настроение тези дни?
            Наблюдаваше я, изучаваше лицето и се наслаждаваше на всяка подробност.
            – Не, напротив – гласът й беше спокоен.
            – Не ти личи – извади запалката си и запали цигарата й. – Какво става?
            Тя всмукна дълбоко и няколко мига остана загледана през стъклото.
            – Знаеш много добре, Орлине. Не мога да съм с теб толкова често, колкото искаш.
            – Та напоследък е веднъж в месеца на по кафе?
            – Не става въпрос за това – отметна глава тя. – Трябва да търсиш и други контакти. Имаш нужда от контакти и секс, аз няма и не мога да ти го дам толкова често. Има прекрасни жени, просто аз не мога да ти дам това, което искаш.
            – Сигурно има, но не ме интересуват.
            – Потърси жената, която ще ме измести от сърцето ти.
            – Ти си невероятен човек. Вдигна летвата страхотно високо.
            – Глупости! Аз съм просто една средностатистическа жена. Виждаш ме, каквато искаш да ме виждаш.
            – Не е вярно. И в училище, и в университета, и където и да съм работил съм бил предимно сред жени. Наблюдавал съм ги и съвсем трезво правя разликата.
            Тя въздъхна и отново се загледа навън. Мъжът се протегна и хвана дланта й с две ръце.
            – Виж, така се получи: обичам те и нищо не мога да направя. Знаеш, че не искам нищо повече от това, което сме имали досега.
            Тя пусна цигарата през тесния процеп на прозореца.
            – Съжалявам, че ти го причинявам! Не изпитвам нищо, Орлине! И ти много добре го знаеш! Продължавай напред, защото аз няма да променя нищо! Не можеш вечно да стоиш на едно място и да чакаш нещо, което няма как да се случи. На какво се надяваш?
            – Да се надявам? Трудно е да го обясня. Ще ми липсваш и то много, но... – мъжът я погледна замислено – обикновено, когато някой е отблъснат, се чувства засегнат и намразва другия. Само че или обичаш, или не обичаш, но да обичаш, само ако и теб те обичат... това не е истинско. Затова и не страдам: обичам те безусловно, каквото и да решиш или да направиш. Сигурно ти звучи мекушаво, но не е така. Мога да те зарежа и да се хвърля в куп авантюри – жени да искам – но аз не го искам. Аз съм този, който съзнателно е избрал да не го прави.
            Орлин бавно запали цигара, подаде й я и извади втора за себе си. Беше тихо. Нямаше минувачи, даже шумът от близкия булевард не стигаше до тях.
            – И да продължа напред, както казваш, ще бъде просто чукане заради спорта. Някой ден може би ще срещна друга жена, която да ме впечатли, но това нито ще е скоро, нито ще те измести.
            – Никой не може да живее сам, а времето лети. Няма как да намериш идеалната за теб, която ще те обича, ако не продължиш да я търсиш.
            Мъжът се облегна на седалката.
            – И ти си права.
            Редките, ситни снежинки кацаха на изпотеното стъклото, стопяваха се бавно и се плъзваха, оставяйки едва забележими, прозрачни следи. Допушиха мълчаливо цигарите си.
            – Трябва да тръгвам – каза тя. – Моля те, не ме търси.
            – Бих искал да знам какво става с теб, че си добре, че всичко е наред, но... добре. Все пак знаеш, че винаги можеш да ме потърсиш.
            Мъжът погали лицето й, целуна я продължително и излезе от колата. Изчака на тротоара, докато тя потегли и се запъти към офиса. Беше спокоен. Лешниковите й очи, палавата й усмивка, смехът й, разговорите им, нощите им... тя щеше болезнено да му липсва, но не беше тъжен. Напротив, беше благодарен на съдбата, че я бе срещнал и че имаше възможност да обича жена като нея. “Бъди щастлива, момиче”, усмихна се леко Орлин и свърна към кафенето.
            – Браво бе, пич, ти си много бърз? – хилеше се Асен насреща му.
            – Че няма да се мотам като тебе я, за цял час – една бира.
            – Двечки; няма да се излагаме с по една.
            – Той е ветеран – разсмя се Мая и се загърна от студа. – Само че ти много ни бягаш нещо по разни тайни срещи.
            – Че ти по какво искаш да бягам?
            – Не знам, може би не трябва да бягаш? – измърка тя.
            – А може би решавам аз – отряза я той и продължи към съседния вход.
            – Хайде да се качваме, че стана три и петнадесет – обади се Асен. – Колко работа имам...
            Спря да го слуша и погледна часовника си. В бърз проблясък на бледото слънце Орлин видя, че наистина беше петнадесет и петнадесет, и се разсмя. Знаеше, че по един или друг начин, всичко ще бъде наред. Продължаваше да усеща нейния парфюм и вкуса на устните й. Беше сигурен, че и тя щеше да го помни. Беше щастливец.

Share

Вечер над града


            Последните виолетови отблясъци на деня чезнеха в далечината над булеварда, малко по малко неоновите светлини озаряваха нощта, хората бързаха да се приберат по домовете си или тепърва излизаха, за да се отдадат на забавления, изпълваха тротоарите, носеха торби с продукти, раници, цветя, дипломатически куфарчета, големи и малки чанти, или просто държаха ръцете в джобовете си; разминаваха се плътно, впускаха се вкупом между гъстите върволици от автомобили, като малки армии, устремени към отсрещния тротоар, спирани и забавяни от насрещните пълчища, хукнали в обратна посока, подгонени от студа, или се изсипваха в широкия подлез, огласяван от глъчката им.
            Елегантен, русоляв мъж прехвърлил средна възраст седеше пред чаша “Метакса” до витрината на миниатюрен, но уютен бар вътре в подлеза, точно до стълбите и разсеяно наблюдаваше минувачите и витрините на магазинчетата, подредени едно до друго по отсрещната стена. Обичаше да се отбива привечер в това странно за много хора място, на което сякаш усещаше по свой начин живота на града, харесваше малкия полутъмен бар, в който рядко се заседяваше някой посетител. Спокойно бръкна в джоба на своя черен балтон от палмерстон, извади малка оранжева кутия “Кохиба есплендидос”, от юмрука му бликна пламъче и в снопа светлина от малката лампа над него плавно се извиха синкавите, ефирни нишки дим на ароматната му пурета. Потопен в тихия джаз на Елингтън и Колтрейн, той продължаваше да гледа навън, където хората се разминаваха в двете посоки: забързан мъж с черно кожено палто, поклащащ ритмично чанта за документи, друг, който търсеше вървейки замислено нещо по джобовете на шушкавото си яке, две възрастни жени, които кретаха бавно, подпирайки се къде на бастуните си, къде една на друга, група раздърпани младежи, които си подвикваха и се хилеха гръмогласно, отнесен на вид тип с шарено пончо и сплетена на плитки брада. Мъжът гледаше през витрината и както всеки път, се изненадваше на разнообразието сред хората, на шаренията на света, когато забеляза до отсрещната стена, малко вляво, точно между два магазина, младо момиче с дълго, светлосиньо яке, шарени наушници и ръкавици, което раздаваше листовки. Въпреки, че изглеждаше дебело облечено, то потропваше от студа, но продължаваше да раздава с усмивка листовките на минувачите, които почти не го забелязваха. Едни ги пъхаха веднага в джоба, втори им хвърляха по едно око преди да ги пуснат в кошчето до перилата на стълбите, трети ги смачкваха и ги хвърляха отдалеч, някои ги сгъваха прилежно, други се дръпваха с досада, но сякаш никой не забелязваше нито момичето, нито неговата усмивка. А имаше невероятна усмивка!
            Мъжът с любопитство наблюдаваше настроението, с което тя вършеше работата си. Не бе на повече от двадесет, вероятно беше студентка и малкото пари, които щеше да спечели сигурно й трябваха много, за да стои на студеното течение в подлеза, но въпреки това изглеждаше щастлива. Мъжът можеше само да гадае какво кара очите й да блестят, да се усмихва на подминаващите я хора, на елегантна жена, наметнала върху черното си манто сребристо сив шал с няколко разноцветни пискюла в края му, на нахакания късо подстриган млад мъж с бяла риза и вратовръзка на райе, вееща се изпод разкопчаното му пардесю, на влюбените, които не спираха да се целуват докато вървяха, на бабата, която мъкнеше накуцвайки пазарска чанта, на сериозния мъжага с късо кожено яке и каубойски ботуши. Усмивката й му доставяше удоволствие, настроението й го заразяваше дори през стъклото, но си представяше колко е измръзнала.
            Погледна часовника си; трябваше да тръгва. Повика сервитьорката, за да плати, когато му хрумна една мисъл. Плътният му глас тихо й каза нещо, жената хвърли поглед през витрината, повдигна вежди, усмихна се и му кимна. Прибра пуретите, закопча балтона си и направи път на сервитьорката, която чевръсто изтича навън с чаша горещ, ароматен чай. Първоначалната почуда на момичето премина в приятна изненада, когато сервитьорката кимна към мъжа, сетне се разля в блестяща усмивка. Той не я познаваше и не го интересуваше коя е; просто един щастлив млад човек. Възрастният мъж едва доловимо се поклони с глава, нахлупи меката си шапка и тръгна нагоре по стълбите. Някъде зад него пианото на Елингтън и саксофонът на Колтрейн танцуваха преплетени, все по-далеч, чезнейки в глъчката на града.

Share

Букви във вятъра



По ненаписаните мисли на един мой приятел.


            Голите клони на премръзналите дървета трептяха в мъждивия ореол на самотната улична лампа, втрисани от ледения вятър, който насипваше със съсък ситния сняг връз преспите по побелялата улица. Млада жена стоеше до прозореца и разтриваше премръзналите си ръце, гледаше в черната пустота навън, а мислите й пътуваха с писмото, което тази вечер бе изпратила. Сякаш пътуваше с малкия тънък плик по невидимата нишка на пощенските станции, свързващи краищата на света. Можеше да изпрати електронно съобщение, но искаше това писмо да бъде написано от нейната ръка, да носи мъката й, да излее чрез мастилото своята самота, да пропие с нея власинките на листа, да се освободи от нейната тежест, от нейната сладост, от единственото, което й беше останало.


            На другия край на Вселената един мъж отупваше в антрето на своята къща снега от раменете си. Стискаше в ръка няколко плика с щемпели от банки, от електрификационни и газоснабдителни дружества, от телефонни компании и шарени листове на всевъзможни брошури. Хвърли ги на масичката до входната врата и още не беше успял да се съблече, когато игривият сетер дотича да го посрещне с радостно скимтене.
            – Здравей, Шон, беше ли послушен днес? – погали го мъжът зад ушите, по гладката, лъскава козина, тупна стройния му врат и влезе в хола.
            – Ама че е виелица навън! – протегна ръце към камината, направи няколко крачки към прозореца и се загледа в осветената уличка, в кокетните къщи на малкото предградие и в снежната буря, която вилнееше над тях, но се обърна бързо, дочул тупурдия зад себе си.
            Сетерът разнасяше пощенските пликове и брошури и радостно ги дъвчеше.
            – Шон! Остави ги веднага! – викна мъжът, опита се да измъкне хартията от устата на кучето, който игриво ги разпиляваше по килима, помиташе ги с опашка и ги разнасяше из стаята.
            Укроти го, събра пликовете и шарените листове и ги постави високо на библиотеката. Огледа пода дали не беше пропуснал някой, смъмри сетера и се отправи към кухнята. Така и не видя как пламъците в камината тихо поглъщаха, една по една, непрочетени букви: 

            "Не искам недомлъвки, неизречени думи и твои, и мои... Не трябва! Мрази ме! Излей огън върху мен! Запали ме! Унищожи ме! Крещи, а после млъкни! Не ми говори, спри! Накарай ме да не те погледна повече! Искам да знам, че всичко е било, че нищо не може да стане пак, никога! Не ми позволявай да мисля за бъдещето, покрий го с черен воал, така че дори светлината на слънцето да на може да проникне там, направи така, че да го няма! Не ме поглеждай, забрави дома ми, забрави всичко, което те свързва с мен, както аз искам да забравя! 
            Изгони ме, защото аз нямам сили да си тръгна... откажи се от мен, защото аз не мога да се откажа от теб... както нямах сили да ти кажа и още не мога да го изрека. Заседналата буца в гърлото ми помага да остана безмълвна...
            Искам снегът да скрие сълзите ми, искам калта да скрие мъката ми, искам да разбиеш малкото сърце, което ми остана, за да не мога да почувствам никога отново това..." 

            Високо горе сивкавият дим ги разтваряше над покривите, отдаваше ги на вятъра и ги смесваше с острия сняг, който засипваше света.

Share

Приказка

– Дядо, дядо, хайде, ставай! – влетя Гошко в стаята на дядо си, както беше още по пижама и утринните лъчи, проблеснаха през прозореца върху рошавата му, мека коса.
– Днес колената няма да те болят – продължи възбудено момчето.
Дядо Георги се понадигна в леглото и се усмихна.
– Откъде знаеш? – попита той и го погали по главицата.
– Нали ми каза, че четирилистните детелини носели здраве? Тази нощ сънувах, че двамата с теб берем на двора четирилистни детелини. Всичките бяха четирилистни.
Дядо Георги се засмя, но нищо не каза. Беше на възраст вече, краката не го слушаха и се движеше трудно.
– Хайде! – настоя момчето и го задърпа за ръката.
Дядото не искаше да го разочарова, седна на ръба на леглото, внимателно се понадигна и с изненада усети, че болката почти я нямаше.
– Наистина ли сънува този сън? – смаяно попита дядо Героги.
– Не – наведе глава Гошко, но в следващия миг очите му грейнаха отново и звънко додаде:
– Но много исках!

 

Share

Приятелки


            Анелия хлопна входната врата и се огледа. Уютният й някога апартамент тънеше в хаос. Поддържаше го, но сега нямаше сили да се занимава с нищо. Тръсна се на кревата и се сви на кълбо. Нямаше да плаче. Мразеше това. Погледна косо към прозореца. Слънцето огряваше стаята, беше неделя, но това не я интересуваше.
            Пресегна се, взе телефона, повъртя го в ръцете си, но го остави обратно на нощното шкафче. Реши, че в това хубаво време всички вече ще са организирали нещо за деня, а и не обичаше да занимава хората със своите проблеми, но не можеше да остане сама. Трябваше да поговори с някого и взе отново телефона.
            – Ще дойдеш ли, Нат? – попита без да обръща внимание на жизнения глас отсреща. – Просто ела.
            Не каза нищо повече. За толкова години се беше убедила, че можеше да разчита на Наталия и знаеше, че я е разбрала.
            Сълзите й упорито напираха, но нямаше да им се даде. “Не си заслужава”, каза си тя. Сама бе взела решението, беше премислила всички “за” и “против” и не съжаляваше. Пое дълбоко въздух и се изправи. Трябваше да разтреби. Не можеше да посреща приятелката си в тази лудница, а работата щеше да я разсее.
             Час по-късно, когато на вратата се позвъня, Анелия беше успяла да си вземе и бърз душ. Скочи в шортите, намъкна тениска, погледна през шпионката и отвори.
            – Не ми изглеждаш добре – каза й още с влизането си Наталия. – Какво става?
            Анелия не отговори веднага. Сложи на стъклената масичка чаши, донесе от кухнята кафето и сока, и се отпусна във фотьойла до нея.
            – Скъсах с Жоро.
            – Какво? – подскочи приятелката й. – Кога?
            – Снощи.
            – Чакай, чакай, какво е станало?
            Анелия се завъртя рязко към нея и изстреля:
            – Какво искаш да стане? Все едно и също. Писна ми; аз бях до тук.
            – Снощи той нали щеше да свири в онзи клуб?
            – Именно де...
            Наталия отпи от кафето и се загледа в приятелката си.
            – Защо не започнеш от началото?
            Анелия се облегна назад, сгъна крака си и подпря брадичка на коляното.
            – Просто няма нищо ново за разказване – промърмори. – Самият концерт беше добре, но после цяла нощ седях на един висок стол да обирам погледите на полупияните рокерчета, докато Жоро се чудеше с коя по-напред да се натиска. Дойде при мен само да по пита как е минало, след което се хвана с останалите от групата, обикаляха от маса на маса, но докато другите бяха с гаджетата си, аз висях на бара като парцал.
            – Милата... – Наталия се пресегна и внимателно хвана ръката й. – Изобщо ли не ти обърна внимание тоя ръб?
            – Дръпнах го и му казах, че ми е скучно сама, но, знаеш го, ей сега щял да дойде... така и не го дочаках това “ей сега”. А и онези около него, които непрекъснато му се натискат...
            – Фенки... – тръсна глава Наталия.
            – Да бе, двадесетина годишни пикли! – ядоса се Анелия. – Накрая отидох да му кажа, че си тръгвам, а той се хилотеше с някакви, прегърнал таман две.
            – Разбираемо е да го харесват, той е готин мъж – опита се да я успокои. – Предупреждавах те, че от него не можеш да очакваш друго.
            – Не им се сърдя на тях – въздъхна. – Той е този, който им позволява да му се лепят без изобщо да се дърпа.
            – Тъпо... Ама и той пък може ли да е такъв! Не вижда, че се грижиш за него, че винаги го подкрепяш, не разбира ли, че ако не си ти, той е за никъде!
            – Ще разбере – Анелия отпусна крака си, пресегна се за сока, намести се на фотьойла и уверено обтегна ръце на облегалките.
            – Чакай и ти сега, не избързвай – Наталия се наведе напред и подпря лакти на коленете си. – В смисъл... да, винаги съм ти казвала, че трябва да го зарежеш, че той не е за теб, но все пак не избързвай. Сега си ядосана и не мислиш спокойно.
            – Изобщо не избързвам, Нат. Мислех го отдавна, вчера беше само капката, която преля.
            – Той къде е?
            – Не ме интересува. Тръгнах си сама, без да му се обадя.
            – И не се е прибирал?
            – Охо, върна се и още как, обаче оставих ключа на вратата, за да не може да влезе. Само му извиках, че в десет тази сутрин багажът му ще бъде до кофите за боклук, ако дойде да си го прибере, печели, ако не успее, проблемът си е негов.
            – Да не си го изхвърлила? – ококори се Наталия.
            – Няма вечно да му търпя номерата я. Знаеш ме, мога да понеса много, но когато кажа нещо, връщане няма. Точно в десет смъкнах саковете му.
            Наталия въздъхна и се отпусна назад.
            – Беше ли там?
            – Естествено, нали трябва да си събере имането, той друго няма.
            – Е, не поговорихте ли?
            – Не. Теглих му една и се качих обратно.
            – И все пак не прибързваш ли?
            Анелия погледна по-спокойно приятелката си.
            – За какво да прибързвам, Нат? От четири години където и да отидем, винаги има по няколко жени, които се мотаят около него, непрекъснато усещам как преценяват всеки мой жест, всяка моя дума, постоянно го слушам как трябвало да съм такава или онакава, как да се обличам, как да се държа, какво да правя, какво да не правя... сто пъти се опитвах да му обясня, че така не може да продължи вечно. Не става въпрос за кариерата му, както той я нарича, а именно за това негово постоянно флиртуване, за пренебрежението му към мен, за това, че каквото и да правех, за да се чувстваме добре, той не направи и една десета от това. А се опитвах! Яд ме е, че го търпях толкова дълго и че не го изхвърлих от къщата и живота си още преди време, както ми казваше.
             – Какво да ги правиш, мъже! – въздъхна Наталия. – Всичките са един дол дренки! Той поне беше готин...
            – Готин, докато го гледаш отстрани. Да го видиш вкъщи: все уморен, все навъсен, все размъкнат... това не ми пасва на определението за “готин”. По-скоро – на определението за “нарцистично-егоистичен социопат”.
            – Нело! Ще ме умориш! – разкикоти се Наталия.
            Анелия я погледна учудено.
            – Сакън, недей! – прихна и тя, увлечена от звънкия смях. – Теб не те давам!
            – Че как ще ме даваш! – замери я с възглавничка приятелката й.
            – Леко, че ще бутнеш чашите, досега съм разтребвала. И аз да си видя къщата подредена – продължаваха да се смеят двете.
            Когато си поеха въздух Наталия я погледна хитровато:
            – И все пак, ако утре, след седмица или след две, се върне?
            – Не.
            – Категорично?
            – Да.
            – Завиждам ти, момиче – поклати глава. – Силна си.
            – Налага се... – въздъхна Анелия.
            Двете замълчаха за момент и след малко Наталия се надигна.
            – Трябва да вървя, че имам да свърша разни неща.
            – Добре, Нат – изправи се и Анелия и я прегърна. – Радвам се, че се отби.
            – За теб – винаги! – усмихваше се приятелката й.
– И никакво омърлушване. Ако мога, довечера ще мина да те видя, ако ли не, утре със сигурност ще дойда.
            Когато затвори вратата, Анелия се чувстваше по-добре. Знаеше, че ще боли дълго, неистово, но беше наясно със себе си. Щеше да издържи.
            Занесе чашите в кухнята и излезе на балкона. Лятната горещина я лъхна, но лекият вятър беше приятен. Подпря се на перваза и погледна надолу, в момента, в който приятелката й излезе от входа. “Добре че я има”, тъжно се усмихна Анелия.
            Наталия вървеше към автобусната спирка и мислеше за новината. Анелия и Жоро бяха весела и жизнерадостна двойка, но знаеше, че двамата няма да изкарат дълго. Беше уверена, че приятелката й ще се справи и скоро ще бъде във форма. Едва ли щеше да остане дълго и без ухажор. “Винаги й се лепят, макар че нищо не прави за това. Невероятно е как постига всичко”, чудеше се за кой ли път Наталия.
            Замисли се и какво ли ще прави Жоро. Макар и със страхотно излъчване, беше вятърничав, непостоянен и своенравен. Наталия беше сигурна, че той няма да страда дълго и че бързо ще намери друга утеха. “Може би трябва да поговоря с него”, мина й през ума, но отхвърли тази мисъл, макар че имаше телефона му. Нямаше смисъл. Знаеше, че Анелия никога нямаше да го приеме обратно. “И все пак...”, зачовърка я една мисъл отвътре. “Не става за сериозна връзка... но пък е толкова готин!” Наталия тръсна глава. Беше бившето гадже на най-добрата й приятелка, но мисълта не я напускаше. Подсмихна се бодро и продължи по тротоара.

Share