събота, 9 октомври 2010 г.

Петък вечер

            Работната седмица най-накрая беше свършила и въпреки сивото небе и поледицата по улиците, ведрото настроение не го напускаше по пътя към вкъщи. Нямаше нищо планирано за вечерта – с жена му от доста време май вече нищо не планираха – но въпреки това му предстоеше цял свободен уийкенд, през който щеше да си почине. Покрай множеството служебни ангажименти и тичането от едната работа на другата, почти не му оставаше време да види децата, но поне за два дни щеше да зареже всичко останало и да се отдаде на онези дребни неща, които изоставяше от постоянното Днес за едно Утре, което все не идваше.
            – Върнах се – хлопна вратата на апартамента и докато окачваше якето си, дъщеря му дотича подскачайки.
            – Весело ли беше днес? – усмихна й се той.
            – Ами да. Гледах телевизия, играх си с куклите, рисувах...
            Погали я по главата и влязоха в хола, където синът му се беше вторачил в телевизора. Едвам откъсна поглед за миг, усмихна му се като го поздрави и потъна отново сред взривовете на някакви ръмжащи роботи.
            – Сетили се да вземеш цигари? – провикна се от кухнята жена му.
            – Нямаш ли? – надникна от коридора.
            – Свърших ги – отвърна без да се обърне.
            – Е-е-е! Защо не ми се обади да взема преди да се кача?
            – Добре, остави, аз ще сляза. Да не те помоли за нещо човек!
            Въздъхна и се усмихна. Все още не се беше преоблякъл, наистина щеше да е по-лесно той да отскочи до магазина. Нямаше смисъл да си разваля настроението.
            Няколко минути по-късно остави кутията на плота в кухнята и попита какво ще има за вечеря.
            – Има останала леща от вчера – каза тя, докато миеше някаква тенджера.
            – Чудесно – потри ръце и погледна хладилника.
            – Чудесно или не, не ми остана време за друго.
            – Знаеш, че не съм придирчив на манджа – повдигна вежди. – Защо не ти е останало време?
            – Как защо? – жена му се прекъсна миенето и рязко се обърна. – Мислиш, че в една къща няма нищо за правене?
            – Стига де, работиш на половин ден, прибираш се още следобед...
            – И какво? Защото е много лесно да переш да простираш, да учиш с децата, да чистиш?
            – Нали ти казах, че утре ще ти помогна за чистенето, защо си се захванала сама?
            – Ако те чакам тебе...
            – Я стига! – ядоса се той. – Не можеш да се оплачеш, че не ти помагам!
            – Не е кой-знае каква помощ това да теглиш една прахосмукачка...
            – ...и да измия балконите, както винаги!
            – И сега трябва фанфари да свирят!
            Мъжът си наложи да се овладее и се отпусна.
            – Няма какво да свирят.
            Знаеше си стоката, нищо необикновено. Това нямаше да му развали настроението. Махна с ръка и се върна в хола.
            – Деца, стига с тази телевизия, хайде да пуснем музика?
            Така и не получи отговор. Включи усилвателя и колоните, хвърли един поглед на дисковете, избра албум на Гери Мур и усили звука.
            – Гледаме филмче-е-е... – викнаха децата почти едновременно.
            – Че вие по цял ден сте пред телевизора. Пък и аз не ви преча, гледайте си го – ухили се той.
            – Ама още не е свършило!
            – Аз пък искам да слушам музика. Това нали го гледахте вчера?
            – Ама...
            – Стига. И аз искам някои неща. Гасете този облъчвател и елате да играем на нещо.
            Големият се намръщи, а малката, докато реши на какво й се играе, стана време за вечеря и майка им се провикна да вървят в кухнята.
            На масата не говориха почти за нищо. Опитваше се да разпита децата за това как е било в училище, какво са правили, какви интересни неща са им се случили, имали ли са някакви проблеми, но докато момичето разказваше малко по-подробно, батко й, който се чувстваше голям, отговаряше откъслечно.
            – Хайде по празниците да отидем някъде – обади се жена му.
            – Къде?
            – Не знам... не ми се стои непрекъснато тук, никъде не ходим, омръзна ми все едно и също.
            – Може... само че не виждам с какво. Знаеш, че покрай този голям ремонт, който на направихме, положението е по-стегнато.
            – Ами направи нещо. От колко време ти приказвам да излезем извън града за няколко дни, ама ти все не щеш.
            – Не е вярно, че не искам. Просто засега няма възможност.
            – За нас никога няма възможност! – ровеше в чинията си тя. – Другите все намират начин.
            Мъжът бутна опразнената си чиния, подпря се на лакти и я погледна.
            – Приказвали сме за това няколко пъти. Ако искаш може пак да го обсъдим. На четири очи оттатък.
            – Какво да приказваме? Ти си знаеш твоето.
            – Ами намери пари и заминаваме – повдигна вежди. – Като не си доволна, намери друга работа, където ще ти плащат повече от тая мижава заплата, която взимаш.
            – Че защо аз да намеря пари? – повиши тон тя като пропусна втората част от предложението. – Другите мъже как се оправят?
            Той се изсмя.
            – Ами такъв съм си – неоправен.
            Знаеше, че този разговор нямаше да стигне до никъде и се изправи. Подобни препирни бяха всекидневие. Сети се за филма, който един колега му беше препоръчал и който се канеше да изгледа.
            – Както винаги ще се измъкнеш, докато аз мия чиниите... – достигна до него.
            – Разбира се, скъпа, нима бих те лишил коравосърдечно от повод да мърмориш по мен? – ехидно отвърна той. – Я се стегни! Нали искаше да оправя креватите на децата за да могат да легнат по-бързо?
            Опъна чаршафа на долното легло, покатери се на горното, за да го подпъхне около матрака по-добре, метна завивките и само след четиридесет минути подканяне и размотаване, децата отидоха да кажат “лека нощ” на майка си, той ги целуна, загаси им лампата, върна се в хола, включи телевизора, и се приготви да пусне филма.
            – Има ли нещо интересно за гледане?
            – Похвалиха ми един филм с Брус Уилис – тръшна се на дивана.
            – Ооо! Това ще е някакъв екшън! – изпъшка тя.
            – Ами не било. Не било и комедия. Ще го видим.
            – Не ми се гледат екшъни.
            – Добре де, казах ти, че не е. Знаеш, че аз също не си падам много по тях, но пък ми омръзнаха и тези лигави филми, които напоследък гледаме.
            – Нали имаше някаква комедия?
            – Чакай! – наведе се напред. – Не може ли веднъж да изгледаш нещо, което ми се гледа на мен без да недоволстваш? Толкова ли е страшно?
            – Е как? В повечето случаи ти решаваш самосиндикално какво да гледаме! – сопна се жена му.
            – Моля? – наежи се той.
            – О-о-о, добре, не ми се разправя. Пускай каквото искаш. Аз си лягам – отсече тя и излезе от хола.
            – Чудесно! – подвикна след нея.
            Наля си едно бренди, бутна малката маса и изпъна крака. Беше в отлично настроение. Предстоеше му само един уийкенд и се връщаше на работа.

12 коментара:

Точка каза...

Доживях да прочета нещо ново тук. :)

Защо ли ми е толкова познат лирическият ти герой? У нас, у вас, у съседа, у приятелите ... вечното безпаричие и стреса изяждат нормалните човешки отношения, близост, желание и накрая започваме да се разминаваме като съквартиранти, къде живеещи миролюбиво, къде не можещи да се понасят. Всеки в собствения си свят, няма чувства, има рутина и споделени необходимости.
А някога така обичах петък вечер ...

Героинята ти е щастливка, той поне се прибира отруден у дома след работа. Без карти и бирички с приятели, висене в Еврофутбол или на язовира за риба или други приятни причини да е максимално време далеч от дома. Отчуждението дотолкова обзема някои, че намират това за съвсем нормално. Прибират се като в хотел - бързо хапване, бърз секс (ако им пуснат) и захъркват с чиста съвест. И така ден след ден, ден след ден ...
(Нямам предвид личното пространство, от което всеки има нужда)

Zvetanka Shahanska каза...

И все пак всичко е в ръцете ни. От нас самите зависи дали ще ни е интересно. Ако се оставиш по течението-да. Но не е задължително за няколко дни да се излиза извън града, може да се излезе и за един - на разходка, пикник, река, язовир.Пак е по-добре, отколкото никъде. Това не е свързано с някакви кой знае какви средства:)
Малък принц, поздрави за разказа! Радвам се, че пак си тук. Приятни почивни дни!

Elensia каза...

Леле! Дежаву ... :)

Philip Danchev каза...

Здрасти, Точка :) Не е ново, сега се сетих да го кача :) Но наистина, страшно много хора са в това състояние. Мисля, че не е само до стреса и безпаричието, а и до много други неща - чувството, че другият е даденост, което допускаме, постепенното допускане на рутина във взаимоотношенията, потъването в битовизмите, което правим незабелязано дори за нас самите... ако беше само до стреса и безпаричието, може би те щяха да ни сплотяват. Така или иначе е гадно. Може би висенето в еврофутбол, за риба, на карти и т.н. настъпва, когато човек започне да се чувства вкъщи по-зле, отколкото навън, когато вече не може да определи от коя страна на входната врата са му повече ядовете, макар че далеч не винаги е само тогава...

Philip Danchev каза...

Благодаря, Цвети :) Рядко минавам, че не ми остава много време. Права си, че от нас зависи, но, понякога, колкото и да се опитваш всичко да бъде наред, ако другият е тръгнал по течението, каквото и да правиш, корабът си потъва.

Philip Danchev каза...

Ели, хехе... И ти ли, Бруте :Р

Точка каза...

Май няма универсална рецепта как да НЕ се случва така и как да опазим огънчето.

Анонимен каза...

Здравей, хубав разказ. Малко тъжен от инерцията и отдалечаването на хората. Дано нямаме много подобни петъци

Philip Danchev каза...

Точка, според мен има, но само донякъде: всички се променяме, това е нормално, но спрем ли да си обръщаме внимание един на друг (и тук нямам предвид просто да си приказваме, а да наблюдаваме другия и да се стараем да разбираме кога какво става с него, за да можем да усетим когато нещо не е наред), тогава нещата отиват в девета глуха. Ако го има това наблюдение и ако всяка промяна, която сме съзряли, не бъде обсъдена своевременно, нещата потъват. Обратно, ако всеки път, когато видим, че нещо не е наред и просто седнем и поговорим, тогава има голям шанс да не се стигне до подобни ситуации. Разбира се, това трябва да е двустранен процес, иначе нищо няма да се получи. Е, не е панацея, разбира се, но все пак е нещо...

Philip Danchev каза...

Цъни :) От нас зависи дали ще ги има и доколко... Вероятно не може съвсем без спречквания, но стигне ли се до там, те да са всекидневие и да няма желание за разговор, или - още по-лошо - двамата да не се чуват изобщо, тогава се стига до въпроса дали има смисъл всичко...

princesss каза...

Минавай по-често бих казала аз :)))

Philip Danchev каза...

Леле от колко време не съм влизал тук... Радвам да те видя, Принцесо :) Обещавам да си взема бележка :)