събота, 3 юли 2010 г.

По пътя към мечтите

            Никол Анна Дефусе седеше до голямата камина и се взираше в огъня. Знаеше, че рано или късно този момент ще дойде. Познаваше сина си добре, неговият буден ум, неспокойния му дух, силното му и жилаво тяло. Забелязваше как през последните години Марко прекарваше все повече и повече време на пристанището в “Санта Кроче”, където с часове сновеше между камарите стоки или на другия край на града, на самия връх на “Кастело”, откъдето в унес наблюдаваше заминаващите и пристигащи кораби. Разбираше го. Разказите на пътешествениците и търговците за далечни земи, разнообразните ценни, екзотични стоки, всичко това не можеше да не окаже влияние върху юношата. Венеция беше светът, тук се срещаха търговците от Изтока и Запада и богатствата се изливаха щедро върху могъщия град.
            Очакваше този момент със свито сърце. Беше неизбежно: почти всеки мъж тук пътуваше по света в търсене на стоки. Такъв беше баща й, такъв беше брат й, такъв беше съпругът й. Нямаше как Марко да не прихване от духа на времето.
            – Не е ли още рано за теб? – попита жената.
            – Не съм малък, мамо – спокойно отвърна синът й. – Нима баща ми не е тръгнал също на път когато е бил на седемнадесет? А Матео?
            – Вярно е, но...
            Искаше й се да каже, че времената са били други, но знаеше, че това не е така. Напротив, от година на година градът разпростираше властта си, а откакто окончателно се бяха разправили с пиратите от Далмация, пътуванията бяха станали много по-спокойни.
            – И все пак – подхвана отново майка му – това не е обикновено пътешествие.
            – Именно затова е още по-важно да замина. А и от какво се притесняваш? Знаеш, че и баща ми, и чичо са били по онези земи. Нали ще съм с тях? Познават пътя, познават обичаите на местните хора, така че рискът не е голям.
            – Но все пак съществува, Марко.
            – Хайде, мамо! Четири или пет години не са малко време, но не е и толкова много. Искам да го направя. Знаеш, че това е бъдещето.
            – Няма ли как да те разубедя? – вдигна поглед жената, но видя отговора в блестящите очи на сина си и сведе глава. – Ще кажа на Николо и Матео да те държат денонощно под око. Искам утре сутринта, преди да отпътуваш, да вземеш Свето причастие.
            – Ще го направя – отвърна Марко. – Отивам на пристанището да помогна за последните приготовления.
* * * 

            – Гладен ли си? – попита Цветана веднага щом синът й влезе в кухнята и без да дочака отговор, извади чиния и започна да му слага вечеря.
            – Остави яденето, искам да поговорим. После ще си сипя.
            – Ами! Та да разбуташ всичко в хладилника – измърмори жената. – Кой знае какво си ял през деня; не може така – бутна тя към него чинията.
            Не знаеше какво да го прави това опърничаво дете – като си наумеше нещо, се запъваше като магаре на мост и изобщо не се интересуваше от разумни съвети. Така беше и сега: синът й беше решил, че не иска да живее тук, че няма бъдеще, че иска да постигне нещо повече в този живот. Беше си изпратил документите в някакъв университет във Франция и на следващото утро трябваше да замине.
            – Искам да разбереш, че това е по-добрият вариант за мен – започна без заобикалки Марко.
            – Ти съвсем си пощурял. Тук не можеш ли да учиш?
            – Казах ти, че точно тази специалност я няма никъде.
            Жената дръпна стола и уморено се настани срещу сина си.
            – Добре де – наложи си спокоен тон. – С какво ще живееш?
            – Ще работя, както всички.
            – На теб морето ти е до колене! То така лесно става... през деня ще имаш лекции, вечер ще миеш чинии някъде, а нощем ще учиш. И колко време мислиш, че ще издържиш?
            – Колкото трябва. Това сме го говорили. Няма да съм първият, който го прави.
            – Ти не гледай другите. Успели са тези, на които родителите им плащат, останалите или са изпокапали още през втората година, или живеят като мизерници.
             – А тук няма ли да живея като мизерник?
            – Че какво ти липсва сега? – кресна жената. – Имаш компютър, имаш телевизор, уредба, сготвено ти е... затова ли цял живот опъваме с баща ти, за да ни наречеш мизерници?
            Марко поклати глава и изсумтя.
            – Винаги сме ти угаждали, гледали сме те, само за да ни зарежеш, за да скиториш в чужбина! Ама така е, защото сме те разглезили! Намерил, та премерил... мислиш си, че там де що лети, се яде.
            – Напротив! – повиши глас синът й. – Знам много добре, че няма да е лесно!
            – Знаеш ти! Нищо не знаеш – изфуча жената. – Не те е грижа за нас. Ама като видиш дебелия край, да не си почнал да ми се жалваш!
            Марко понечи да отвърне нещо, но майка му излезе от кухнята и трясна вратата след себе си. 

* * * 

            На пристанището кипеше всекидневната суетня, но на Никол Анна Дефусе й се стори необичайна. Под все още косите лъчи на въздигащото се слънце търговци брояха сандъци със стоки, слуги товареха и разтоварваха обемисти денкове, трупаха ги на камари, птици кръжаха и кряскаха в търсене на храна, пълни и празни каруци трополеха по паважа до складовете и обратно.
            Намери тримата мъже на кея да обсъждат до кораба последните приготовления.
            – Виждам че сте готови за потегляне – поздрави ги тя.
            – Напълно! – възторжено отвърна Марко.
            – Качвам се на борда да проверя всичко ли е наред – каза Матео, взе си довиждане със снаха си и се оттегли, за да остави семейството на спокойствие.
            – Избирайте сигурни пътища – поръча им тя и се обърна към Николо: – Да ми го върнеш здрав и невредим.
            – Така и ще бъде – кратко каза мъжът й, прегърна я и също се качи на кораба.
            – Ще ми липсваш – промълви седемнадесетгодишният младеж.
            – Такава е съдбата ти. Рано или късно щеше да последваш този път. Върви смело, момчето ми и го покори. Господ да ви закриля.
            Целуна сина си по челото, той се метна през трапа и помаха от перилата. Жената не можеше да откъсне поглед от стройната му, дръзка осанка. Взираше се след кораба, докато платната се скриха зад хоризонта. Знаеше, че ще минат години без да ги види, без да има известие от тях. Пръстите на ръцете й бяха преплетени до болка, но беше горда, защото знаеше, че Марко щеше да бъде достоен наследник на фамилията Поло. 

* * *

            Пристигащи и заминаващи пътници мъкнеха сакове, тътрузеха куфари, сновяха из автогарата, бутаха се и се заобикаляха, трупаха се около автобусите, разговаряйки на висок глас или седяха по пейките, поглеждайки с досада часовниците си в очакване. Марко набута двете големи чанти в багажното отделение, обади се на шофьора и се приближи до родителите си, стоящи безучастно встрани.
            – Не искà да ни послушаш – измърмори Цветана.
            – Хайде да не почваме пак.
            – Какво да почваме... – избоботи баща му.
            Младежът въздъхна, пъхна ръце в задните джобове на дънките и се огледа напосоки сред тягостното мълчание.
            – Трябва да вървя...
            – Като си решил да си трошиш главата... – обади се мъжът. – Ама айде, успех там...
            – И като се настаниш се обади. И да се храниш добре – заръча жената.
            – Добре – кратко отвърна Марко и тръгна унило към автобуса.
            Не знаеше как ще се справи, но се надяваше да успее. Някак трябваше да се справи.
            – И да се пазиш от климатиците, да не настинеш – нареждаше майка му зад него.
            “Добре че поне не съм Тотев”, усмихна се криво младежът и се тръшна на седалката. Навън родителите му хвърляха сърдито коси погледи след автобуса.

Share

18 коментара:

Точка каза...

Не знам дали човек е голям колкото мечтите си, но със сигурност е толкова голям, колкото си избере и си позволи да бъде. И този му избор, и избора как ще го постигне и ще изживее живота си, трябва да бъдат уважавани и оценени. Независимо дали ни харесват, когато проектираме себе си там.

malkiatprintz каза...

Би трябвало да се уважава, но не винаги се получава. А това за мечтите, избора и размера, така е, но напоследък толкова усилено се коментира, че имам чувствто, че вече се превръща не толкова в осъзната позиция, колкото в последен отчаян опит за самоутеха.

Точка каза...

Не можеш да налагаш своя избор, своите вкусове, планове, амбиции и мечти (изобщо своя живот) на децата си, приятелите, на човека до теб. Всеки има свой собствен живот и си го живее, както намери за добре (доколкото може, естествено).

Ако се опитваш да го правиш, най-малкото ще те гони вечното разочарование, че си лош и провален родител, приятел, любим/а.
Трудно е, особено осъзнаването, че другите съществуват и преглъщането, че не могат да са твое копие.

Една много хубава притча:
"Аз съществувам!"
http://silvermountain.wordpress.com/2010/07/02/i-exist/

malkiatprintz каза...

Естествено, че не може - най-малкото, по този начин правим децата си зависими от нас и един ден, когато ни няма, те какво правят? Увяхват. Въпросът е да ги подготвим за живота, доколкото е възможно, но това става като още от малки им даваме свободата да взимат сами решенията за нещата (на първо време поне за нещата, които няма опасност да им навредят) и говорим с тях за последствията. Иначе, най-малкото, ако един ден под наше "ръководство" се провалят, ще можем ли да понесем да живеем с това?

От тук идва разликата между Поло и Тотев.

Точка каза...

Ами за да не ги ошамари животът един ден - здраво и изненадващо, нека ги оставим да бъдат повече Поло. И ние с тях, натиквайки Тотев в някой далечен тъмен ъгъл на съзнанието си. :)

malkiatprintz каза...

Абсолютно "за" :)

Zvetanka Shahanska каза...

И аз съм за! :)Успешна и усмихната седмица:)

malkiatprintz каза...

Благодаря :) Успешна да е и твоята :)

Zvetanka Shahanska каза...

:)))Мерси!

mem каза...

Камелия Кондова

Въпрос

Ех, вие, хора недоверчиви,

уморено понесли мрежите.

Има и друг цвят освен сивия

и освен злоба - има и нежност.

Като се връщате у дома гневни

и дърпате децата си за ушите,

не ви ли е хрумвало, че за последно

една нощ ще изгрея звездите...

Ще помръкнат от безразличието ви.

Ще засветят на друга планета.

Ще се раждат страхливи момичета,

за да раждат страхливи момчета.

Зная, плода се бере наесен,

но земята без любов ви е слаба.

Нося ви един хляб и една песен.

Защо поискахте само хляба...

mem каза...

Мисля си, Принце, че жените като по-интуитивната част от човечеството са един вид еманация на своето време.
И съвременната жена не прави изключение. :-(

malkiatprintz каза...

Мем, какво да кажа... страхотен стих!

"...Ще се раждат страхливи момичета,
за да раждат страхливи момчета."

Май като цяло сме точно в това положение, не само жените, а всички. Няма как да е иначе, защото всички сме резултат от своето време. Преди време се бях замислил за следното: израснах в един апартамент с баба ми и дядо ми, раждани съответно 12-та и 9-та. Независимо, че по онова време те гонеха вече 70-те си лета, живееха с такъв хъс, като "за световно". Имаха цели три приятелски компании и всичките им приятели живееха по същия начин. Не бяха богати, но това не им пречеше винаги да се обличат елегантно. Идват на гости, мъжете - с костюми или по-спортни блейзери, вратовръзки, ръкавели, жените събличаха палтата, но малките шапчици оставаха на главите им, защото бяха част от тоалета. През ден или през два бяха или у някого от компанията, или посрещаха гости. Когато имаше възможност - вечери, когато нямаше - на чай и бисквити, но винаги се веселяха отлично. Нещо, което днес поне много рядко се вижда; всички са угрижени, без настроение... та се запитах: защо онова поколение, което е преживяло три войни, бомбардировки, евакуации, национализации, радикални политически промени, видяло е относително хубав живот, видяло е и наистина тежки времена, защо те продължаваха да живеят с хъс, докато ние - не? За себе си стигнах до извода, че именно защото те са видели буквално "и меда, и жилото", защото са имали и хубав живот, но са погребвали и приятели по фронтовете, именно затова са се научили да живеят, докато ние (като цяло), които сме живели в относително спокойствие, ама не съвсем, които уж има(х)ме всичко, но в действителност имаме необходимото, когато необходимото също се случва да не достига, но пък някак си "връзваме двата края", затова и животът ни е "горе-долу", "иди - дойди", "относително евентуален". Със сигурност може още много да се каже, темата е обширна, но май това е, Мем: посредствените времена раждат посредствени хора и ние също не правим изключение.

Zvetanka Shahanska каза...

Много хубаво си го написал , че живеем посредствено , защото сме относително спокойствие. И толкова хубаво ми стана като прочетох за баба ти и дядо ти. Вчера в едно кафе, така дойдоха мн. възрасни мъж и жена - с бастунчета, обаче изтупани - той с панталон с ИДЕАЛЕН ръб, с изгладена риза с къс ръкав, панамена шапка, тя с хубава рокла и тогава ми стана толкова мило - купиха си една бира с две чаши...но си седнаха на масата , достолепни, много ми стана драго. Харесвам хора, които не се дават...

malkiatprintz каза...

Не знам дали съм прав, но това ми изглежда като един възможен отговор. Хубаво е, че все още се срещат такива хора, отломки от едно изчезнало минало. Ясно е, че миналото не може и не трябва да се задържа, но ми се ще да се запази същият ищах за живот у хората.

mem каза...

:-)
Ние в неделя си прекарахме 12 часа в компанията на едни такива симпатяги, и трябва да ти кажа, че от много време не се бях смяла толкова и не си бях размърдвала така пъргаво мозъка. :-)

malkiatprintz каза...

Супер, Мем, не всичко е загубено :) Като цяло такива хора са много малко, но затова пък са още по-ценни.

mem каза...

Ако се замотаеш по нашия край, ще те заведем при тях да се посмеем заедно. :-)

malkiatprintz каза...

С удоволствие, когато имам път и ако знам къде е вашият край :)