четвъртък, 10 юни 2010 г.

Проверката

            Работният му ден беше приключил и Лъчезар вървеше към вкъщи. Нямаше закъде да бърза и искаше да се раздвижи след дългите часове, прекарани зад бюрото. По улицата имаше доста хора и въпреки градската шумотевица, хаотичното движение наоколо създаваше у него приятно усещане за живот. Зяпаше разсеяно витрините, почти без да обръща внимание на стоките по тях и хвърляше по едно око на минувачите.
            Сети се, че вкъщи нямаше нищо за ядене, но реши, че ще си поръча пица и ще си пусне някакъв филм. Почти беше стигнал до дома си, когато вниманието му бе привлечено от разговора между млада двойка, която беше застигнал.
            – Разбира се, че е важно двама души да се разбират – говореше мъжът в отговор на някаква реплика на жената до него.
            – Мисълта ми е, че най-важното е да проявяват заинтересованост един към друг, да усещат човека до себе си, неговите настроения...
            – Естествено!
            – ...ако загубят тази връзка, рано или късно всичко между тях ще умре. Даже не говоря за грижата...
            – Грижата е важно нещо.
            – ...а за това, че трябва да се чуват един друг, не просто да се слушат, когато приказват, а наистина да чуват какво казва другият...
            – Така трябва да бъде.
            – ...защото ако я няма тази връзка между тях, постепенно ще се загубят от очи, ще се отчуждят...
            – Нормално – прекъсна я отново мъжът. – Като има проблем, трябва да се постави ребром, да се седне и да се изчисти. Иначе нищо не се получава. Всеки си мисли нещо, предполага какво мисли другият, обаче често пъти бърка и става каша.
            Лъчезар наблюдаваше отсечените жестикулации на мъжа и почти се сблъска с жената, която беше забавила крачка.
            – Извинете ме.
            Тя кимна, спря на място и се загледа напред, където мъжът с когото беше, продължаваше да крачи, ръкомахайки уверено:
            – Ако нещата не се изясняват навреме, стават недоразумения...
            Крачка, две, три... мъжът вървеше и приказваше, без да се обръща. Лъчезар се беше спрял и погледна жената, която стоеше неподвижно. Усмихна се.
            Четири, пет...
            – ...и тогава се започва със скандалите – продължаваше да бръщолеви мъжът.
            Шест, седем...
            Жената забеляза усмивката му и за момент се сконфузи. Лъчезар повдигна вежди, вдигна рамене и протегна ръце в нейна посока, стискайки палци.
            Осем.
            – Айде бе, къде отиде? – подвикна мъжът.
            – Идвам – отвърна жената, подсмихвайки се тъжно. – Нещо... обувката...
            Лъчезар едвам се сдържа да не прихне след тях.
            – Хора... – поклати глава, смеейки се безгласно, завъртя се и влезе във входа.

Share

5 коментара:

Точка каза...

Чета го вече няколко пъти - и там, и тук, с усмивка. :-)

Говорим и не се слушаме. Ако се слушаме - не се изслушваме и чуваемост няма. Или чуваме колкото и каквото ни е удобно.
Отдавна ми боде тази тема. Изчезне ли комуникацията, връзката загива, независимо каква е - приятели, любими ...

И после следват въпросите. Защо говориш с някого / някоя си там, а с мен не искаш? Какво толкова обсъждате с часове на ден, а с мен мълчиш? И т.н.

Ами защото ... Защото този някой / някоя знае какво ни боде, радва, усмихва, какво сме сънували или за какво мечтаем, знае още хиляди малки големи неща и те разбира от половин дума или без думи. И не си само мебел, онази закачалка в ъгъла, на която заедно с якето си някой окачва и проблемите и ги забравя, не си и яденето или кафето по навик, на което не усещат вкуса. Човек си.

malkiatprintz каза...

Така е, Точка :) За съжаление сме царе на теоретизирането на тема "взаимоотношения", обаче практиката често ни куца :) Може би е въпрос на помъдряване, но така или иначе, допуснем ли рутината, навика, нещата започват да отват на кино. А може би трябва да минем през установяването на такава рутина веднъж, колкото и да е болезнено, за да можем слеващият път да се научим да не я допускаме...

Точка каза...

Ако има следващ път, разбира се. :)

Мори ме много този енап от отношения, независимо какви са. В повечето случаи нищо не мога да направя.

malkiatprintz каза...

Ако отсреща не искат да чуят, никой нищо не може да направи. Гадно е, но тогава се стига до въпроса дали има смисъл... А за следващ път, защо да няма, едва ли ще се замонашим, така че винаги има шанс :)

Точка каза...

За следващ, последващ и още по-нататъшен път трябват двама, нали знаеш? Някои и сами си го могат, ама то вече е диагноза. :)))

Всеки се надява на шанса, нали надеждата умирала предпоследна, преди мерака. :)))