четвъртък, 10 юни 2010 г.

Тезей


            Тезей напредваше бавно през тесните коридори. Вървеше като по навик, като в полусън и сякаш вече не помнеше защо се бе впуснал сред тези тъмни каменни сводове. Спомняше си, че трябваше да убие Астерий, изчадието на Пасифея – съпругата на Минос – но вече му беше все едно дали ще изпълни задачата с която доброволно се беше нагърбил. Стискаше меча – този остър меч, който беше неговата сила, неговото победно знаме, неговата жадна за кръв хоругва и който се бе превърнал в свидна реликва, единствен топъл спомен за неговото щастие.

            Вървеше и се ослушваше, препъваше се в черепите на своите земляци, онези, които не бе успял да избави и се насилваше да мисли за техните близки, за своите връстници и съграждани, които все още можеше да спаси. Вървеше отдавна, цяла вечност, не помнеше кога е тръгнал. Нишката в ръцете на Тезей висеше вяло, влачеше се след него, мъртва като мислите му. Свиваше по коридори, минаваше през зали, поемаше по проходи. Повтаряше си, че сам е избрал съдбата си, че когато бе тръгнал от Атина не бе очаквал нищо друго, освен да намери края си, макар и царят – неговия баща, старият Егей – да му бе заръчал ако се върне жив да разпъне бели платна на кораба си. Но мечът, който бе поел от две ласкави ръце, тази връв, която насред покритите с плесен вонливи тунели, го свързваше с единствените топли очи в Крит, в тази чужда островна земя, в този свят, този меч и тази връв му бяха дали огромната воля за победа и увереността, че ще преодолее с лекота поетото изпитание. Ала надеждата го беше оставила в мига в който усети че връвта, придържана от ръцете на единствения му блян, обтягана от тази, която бе останала да го чака, на която бе повярвал, беше провиснала във влажната, отъпкана пръст и вече беше едно обикновено кално влакно.

            Тезей вървеше напосоки, не се опитваше да запомни пътя – беше безсмислено – пристъпваше внимателно, почти опипом из черните коридори на безкрайния каменен Лабиринт, в който тук-там, твърде рядко, някоя пукнатина, някой отстъп между два камъка, процеждаха дневния светлик. “Срамота за Дедал! – иронично си казваше Тезей. – Прехвалили са майсторството му. И неговото, и на Икар.” Само тихия кънтеж от собствените му крачки отвръщаше на мислите му. Усещаше умората, сухият му език лепнеше по грапавото небце, мечът тежеше в потната му длан, одраните му от грубо одяланите камъни крака боляха при всяка крачка, а очите му, ослепяли от гнетящата тъмнина, почти не различаваха коридорите пред него, когато след поредния завой му се стори, че ехото от стъпките му се промени, стана по-далечно. Тезей се спря и внимателно протегна ръце. Не напипа стена нито от едната, нито от другата си страна. Замря неподвижно и внимателно се заслуша в пространството.



            Дочу тихо, но тежко дишане. Тръпки преминаха по гърба му. Напрегнатия му поглед започна да различава неясни контури, светлосенки, изписвани от малкото светлина, проникваща през нищожна пролука. Чувстваше страха като камък, не можеше дори да преглъща, но силата му отново се беше върнала. Усещаше изопнат всеки мускул по тялото си. Нямаше измъкване. Не можеше да избяга. Направи крачка напред, още една и пред очите му се възправи могъщата фигура, ужасяващото туловище на свирепото чудовище.

            – Минотавър! – глухо произнесе Тезей.

            – Никога не ме наричай така! – изръмжа чудовището. – Аз съм Астерий!

            – Зная.

            – Нищо не знаеш! – прогърмя гърленият му рев.

            Известно време двамата се взираха един в друг без да помръдват: напрегнатият поглед на мъжа, възвърнал дръзкия си блясък и дълбоката омраза, напираща от бездънните зеници на Минотавъра.

            – Защо си с меч? – разнесе се гласът му.

            – За да прекратя това безумие – твърдо отвърна Тезей.

            Чудовището срещу него, стегнато, готово за нападение, не помръдваше.

            – Защо не уби Минос, царя, великия, заради чиято алчност Посейдон влуди майка ми и тя се отдаде на жертвения бик; заради чиято алчност аз живея така?

            – Друг ще дойде на трона и нищо няма да се промени, само твоята смърт ще спаси моите хора.

            Астерий го гледаше с блестящите си очи.

            – Това би било благодеяние за злото, което ми нанесе прокълнатият Посейдон.

            – Не проклинай боговете!

            – Не ми казвай какво да правя! – изрева Минотавърът. – Не могат да ми навредят повече. Ще трябва да извоюваш смъртта ми!

            – Нима ти е мил скотския живот?

            – Ако победиш, поне ще съм умрял достойно, както не съм живял – могъщото туловище се надигна рязко, роговете зловещо пробляснаха и изроденото чудовище връхлетя върху атинянина.

Това беше последното, което мъжът помнеше от схватката.



            Тезей вървеше бавно през коридорите. Не знаеше накъде се движи, но вътре в себе си усещаше пътя към изхода. Беше приключил мисията си, но това не го бе направило щастлив. Мъкнеше се обратно през тунелите и продължаваше да мисли за жената, изоставила връвта, която му бе дала с любов. Чувстваше се тежък, масивен, тромав, времето бе изчезнало, може би бе престоял в тези подземия ден, може би седмица. Беше захвърлил меча, ненужен, излишен. Не чувстваше нищо, не мислеше за нищо. В него зееше огромна празнота, такава, каквато поразеното от него чудовище бе изпитвало през целия си живот. Постепенно сякаш в тези коридори беше опознал Астерий, разбираше безграничната мъка, събрана в свирепия му нрав, самотата на отхвърления, чувстваше го близък, сякаш му беше брат, сякаш бяха едно, сякаш той беше Минотавърът.

            Изведнъж усети свеж полъх, зловонието на тунелите се разреди и не след дълго над него блеснаха звездите. Тезей пое дълбоко въздух, но не изпита никакво облекчение. Спря на входа, там, където тя бе обещала, че ще го чака докато не се върне, където му бе дала смелостта да се бори и където й бе поверил живота си. Беше сам. Стоеше и се опитваше да разбере, когато храстите встрани се раздвижиха.

            – Ариадна?

            Тя се приближи и му се усмихна.

            – Какво се случи? Защо ме изостави?

            – Не съм. Чувала съм, че Лабиринтът е огромен и връвта никога нямаше да е достатъчно дълга.

            – А аз? Ако не бях намерил пътя?
            – Знаех, че ще го намериш. Оставих ти друга, истинска нишка, която винаги щеше да те води към изхода – отвърна Ариадна и докосна гърдите му. – Ето тук.

Share

Няма коментари: