четвъртък, 10 юни 2010 г.

Вечер над града


            Последните виолетови отблясъци на деня чезнеха в далечината над булеварда, малко по малко неоновите светлини озаряваха нощта, хората бързаха да се приберат по домовете си или тепърва излизаха, за да се отдадат на забавления, изпълваха тротоарите, носеха торби с продукти, раници, цветя, дипломатически куфарчета, големи и малки чанти, или просто държаха ръцете в джобовете си; разминаваха се плътно, впускаха се вкупом между гъстите върволици от автомобили, като малки армии, устремени към отсрещния тротоар, спирани и забавяни от насрещните пълчища, хукнали в обратна посока, подгонени от студа, или се изсипваха в широкия подлез, огласяван от глъчката им.
            Елегантен, русоляв мъж прехвърлил средна възраст седеше пред чаша “Метакса” до витрината на миниатюрен, но уютен бар вътре в подлеза, точно до стълбите и разсеяно наблюдаваше минувачите и витрините на магазинчетата, подредени едно до друго по отсрещната стена. Обичаше да се отбива привечер в това странно за много хора място, на което сякаш усещаше по свой начин живота на града, харесваше малкия полутъмен бар, в който рядко се заседяваше някой посетител. Спокойно бръкна в джоба на своя черен балтон от палмерстон, извади малка оранжева кутия “Кохиба есплендидос”, от юмрука му бликна пламъче и в снопа светлина от малката лампа над него плавно се извиха синкавите, ефирни нишки дим на ароматната му пурета. Потопен в тихия джаз на Елингтън и Колтрейн, той продължаваше да гледа навън, където хората се разминаваха в двете посоки: забързан мъж с черно кожено палто, поклащащ ритмично чанта за документи, друг, който търсеше вървейки замислено нещо по джобовете на шушкавото си яке, две възрастни жени, които кретаха бавно, подпирайки се къде на бастуните си, къде една на друга, група раздърпани младежи, които си подвикваха и се хилеха гръмогласно, отнесен на вид тип с шарено пончо и сплетена на плитки брада. Мъжът гледаше през витрината и както всеки път, се изненадваше на разнообразието сред хората, на шаренията на света, когато забеляза до отсрещната стена, малко вляво, точно между два магазина, младо момиче с дълго, светлосиньо яке, шарени наушници и ръкавици, което раздаваше листовки. Въпреки, че изглеждаше дебело облечено, то потропваше от студа, но продължаваше да раздава с усмивка листовките на минувачите, които почти не го забелязваха. Едни ги пъхаха веднага в джоба, втори им хвърляха по едно око преди да ги пуснат в кошчето до перилата на стълбите, трети ги смачкваха и ги хвърляха отдалеч, някои ги сгъваха прилежно, други се дръпваха с досада, но сякаш никой не забелязваше нито момичето, нито неговата усмивка. А имаше невероятна усмивка!
            Мъжът с любопитство наблюдаваше настроението, с което тя вършеше работата си. Не бе на повече от двадесет, вероятно беше студентка и малкото пари, които щеше да спечели сигурно й трябваха много, за да стои на студеното течение в подлеза, но въпреки това изглеждаше щастлива. Мъжът можеше само да гадае какво кара очите й да блестят, да се усмихва на подминаващите я хора, на елегантна жена, наметнала върху черното си манто сребристо сив шал с няколко разноцветни пискюла в края му, на нахакания късо подстриган млад мъж с бяла риза и вратовръзка на райе, вееща се изпод разкопчаното му пардесю, на влюбените, които не спираха да се целуват докато вървяха, на бабата, която мъкнеше накуцвайки пазарска чанта, на сериозния мъжага с късо кожено яке и каубойски ботуши. Усмивката й му доставяше удоволствие, настроението й го заразяваше дори през стъклото, но си представяше колко е измръзнала.
            Погледна часовника си; трябваше да тръгва. Повика сервитьорката, за да плати, когато му хрумна една мисъл. Плътният му глас тихо й каза нещо, жената хвърли поглед през витрината, повдигна вежди, усмихна се и му кимна. Прибра пуретите, закопча балтона си и направи път на сервитьорката, която чевръсто изтича навън с чаша горещ, ароматен чай. Първоначалната почуда на момичето премина в приятна изненада, когато сервитьорката кимна към мъжа, сетне се разля в блестяща усмивка. Той не я познаваше и не го интересуваше коя е; просто един щастлив млад човек. Възрастният мъж едва доловимо се поклони с глава, нахлупи меката си шапка и тръгна нагоре по стълбите. Някъде зад него пианото на Елингтън и саксофонът на Колтрейн танцуваха преплетени, все по-далеч, чезнейки в глъчката на града.

Share

Няма коментари: