четвъртък, 10 юни 2010 г.

Битката


            Във въздуха се носеше плющене на знамена, дрънчене на лафети и мирис на барут. От високия хълм генералът напрегнато обхождаше с поглед двете войски. Силите им бяха почти равни. Времето беше ясно, теренът – равен, нямаше никакви препятствия, които биха могли да бъдат използвани стратегически от някоя от двете страни. В далечината, на отсрещното възвишение генералът виждаше стана на противниковия главнокомандващ. Знаеха се отдавна, бяха водили не едно и две тежки сражения в които победата прелиташе от лагер на лагер. Познаваше добре стратегията на своя отколешен противник, но знаеше също така, че врагът му по същия начин познаваше неговата тактика. Бяха напълно равностойни в своето изкуство и през дългата война, постепенно се бяха превърнали в двама стари познати, изпълнени с уважение един към друг, но и без капка милост. “Здравей, друже, ето, че отново се срещаме. Ти имаш своите шансове, но не си мисли, че ще ти се дам”, поздрави на ум генералът, взрян отвъд полето и сякаш усещаше как в същия момент противниковият главнокомандващ мислено го поздравява с тънка усмивка, напрегнат от възбуда пред настъпващата битка.
            Погледът му се плъзна отново по строените редици на неговите пеши велити, на драгуните в двата фланга, по перата върху шапките на гренадирите, изправени до своите оръдия, по гвардейците от втората линия. Беше избрал класическа стратегия с централен удар, в който щеше да отприщи цялата си мощ. Реши, че няма какво повече да чака. Протегна ръка напред, сред тишината над полето се разнесе сигналът на тръбата, миг след това тътенът на барабаните поведе напред пехотата, последвана от гвардейците, отваряйки пространство за разгръщането на кавалерията.
            Генералът следеше напрегнато движението на вражите редици, които сякаш се опитваха да избягнат прекия сблъсък и развиха фланговете си, извеждайки на удобна позиция една артилерийска бригада. Въпреки това генералът продължи нападението към средата на противниковата армия, но реорганизира редиците си, като изведе напред по-тежко въоръжените гвардейци. Разместване във вражия център го наведе на мисълта, че противникът вероятно ще опита да го обгради и хвърли в атака кавалерията, която бе посрещната от артилерийския огън, покосил и част от пехотата му. Веднага изкомандва гренадирите му да развърнат оръдията, когато противникът тръгна в масирана атака вдясно. Генералът хвърли цялата пехота напред, редиците се срещнаха в тежък сблъсък, по широкото поле настана пълна бъркотия, облаци барутен дим се стелеха над полето. От възвишението си генералът внимателно следеше движението на всяка една част, въпреки силната тръпка не губеше представа за хода на сражението и когато забеляза минимална пролука в противниковата армия, я използва веднага, с което разкъса съпротивата на врага. Оттук нататък битката беше негова, но не допускаше вниманието му да отслабне.
            Час по-късно усърдието му бе възнаградено от гледката на отстъпващата и разпокъсана противникова войска.
            – Този път късметът беше на твоя страна, Тонка.
            – Хайде де, не беше късмет, а закономерност – поглади се доволно по корема Тонката.
            – Да бе, закономерност! Ако не бях допуснал да ми вземеш топа с оня офицер, щеше да разбереш какво е закономерност, ама днес не ми е ден – протегна се Генчо, почеса се по наболата брада и се провикна към кафенето:
            – Илийка, дай две мастики! – след което додаде тихо: – Уговорката си е уговорка, но следващите две ще са от теб, така да знаеш.
            – Правим ли още една партия?
            – Естествено – отвърна Генчо и наредиха отново фигурите.
            Във въздуха отново се носеше плющене на знамена, дрънчене на лафети и мирис на барут...

Share

Няма коментари: