четвъртък, 10 юни 2010 г.

Малките неща


            – Вечерта е разкошна – въздъхна доволно Елена. – Беше ми омръзнало от този студ.
            – Наистина – съгласи се мъжът й. – Пролетта започва да се усеща.
            Светлината от високите улични лампи и неоновите реклами, изпъстрили фасадите на околните сгради, придаваха на неголемия площад, на паметника в центъра, на околните дървета златист, фееричен вид. Хората се разхождаха спокойно, разговаряха, смееха се, загърбили забързаното всекидневие. Даже автомобилите бяха по-малко, освободили място на топлия вятър, обвяващ косите, галещ лицата, плъзващ се по телата под разкопчаните палта.
            – Отдавна не сме излизали така – обади се отново Елена. – Едно от онези дребни, зареждащи неща. Сега си давам сметка, че бях започнала да ги пропускам.
            – Неминуемо се случва, когато човек няма необходимото спокойствие.
            – А не би трябвало. Те са като подправки в ястие – оживи се Елена. – И без тях може, но с тях е много по-вкусно. Може да не променят живота, но го правят по-шарен.
            – Все пак има значение и какво е яденето.
            – Хайде де, Тео! – усмихна се жената, хвана го под ръка и леко го разлюля. – Не е ли така? Има толкова неща, които забелязваме трудно, свикнали сме с тях и изобщо не ги виждаме...
            – Така е. – Теодор прегърна през рамо жена си и се разсмя: – Например хубав мач, студена бира, тройка кебапчета...
            – Чревоугодник!
            – ...след това – хубава музика, ти по секси бельо...
            – Само това ти е в главата на теб!
            – Оплакваш ли се?
            – Говорех за малките неща в живота. Значи за теб аз и сексът с мен сме нещо малко? – изхихика Елена.
            Мъжът се почеса по главата.
            – Не, но извърташ нещата. Нито ти, нито сексът е нещо маловажно, но... – търсеше отговор Теодор – но ти говореше за малките, но и за хубавите неща, та затова... ти не си ли хубава?
            – Е-е-е, хайде пак се измъкна!
            – Кажи сега, че не го правя с финес – подсмихна се хитровато Теодор, хвана я за ръката и пресякоха площада.
            – И все пак кажи ти кога за последно си се зарадвал на нещо истински красиво, на един залез, на някое красиво дърво... на нещо на пръв поглед незначително? – попита Елена, вече на другия тротоар.
            Мъжът пъхна ръце в джобовете на палтото си и тънка бръчка плъзна между веждите му.
            – Знаеш, че напоследък не ми е до изгреви, залези, дървета и птички. Малките неща са важни, но важните неща никога не са малки. Когато важните не са наред, тогава малките... просто остават на заден план.
            Елена не отвърна. Светлините от витрините хвърляха шарени оттенъци върху минувачите, ритмична музика от преминаващ автомобил се разнесе за момент и заглъхна нататък по площада, пиколо в тъмно червено сако ги изгледа безучастно от входа на някакъв хотел.
            – Къде е тази кръчма? – обади се жената.
            – Някъде по онази улица вляво. Не я знам, но Владо ми даде адреса. Ще я намерим.
            – Интересно какво ли прави? Доста време не сме го виждали, голяма скица е.

            Кръчмата се беше оказала изискан ресторант. Имаха резервирана маса, но Владо още не беше дошъл. Двамата се настаниха, помолиха появилия се безшумно келнер да ги изчака и се отпуснаха в удобните, масивни столове, наслаждавайки се на топлата обстановка и тихата хабанера на струнния квартет в дъното, макар че Теодор беше замислен.
            – Не му беше времето да идваме на такова място – измърмори той.
            – Отпусни се де. Вярно е, но какво пък, това ще ни разведри. Тук сме, наслаждавай се.
            Не след дълго приятелят им се появи, приближи се енергично с разперени ръце, прегърна ги последователно, дръпна свободния стол и ведро кимна на келнера.
            – Разказвай, какво става с теб? – попита Теодор след като размениха по някоя закачка. – Ще стане почти година, откакто не сме се виждали.
            – Да бе, вярно е. Все се каним, ама това пусто време все не стига! Ами продължавам да пътувам активно.
            – Къде беше последно?
            – Преди четири дни се върнах от Боливия, Перу и Еквадор.
            – Чак до там ли стигна? – удиви се Елена.
            – Ами да. Така се получи. Трябваше да се видя с някои търговци, защото на баща ми му хрумна да внасяме автентично произведени индиански сувенири, та бях там около месец.
            – Страхотно!
            – Практически всичко беше уредено с партньорите на баща ми и само трябваше да подпиша договорите.
            – Вие с какво ли не се занимавате! – разсмя се Теодор.
            – Нали знаеш, човек търси възможности, не се знае откъде ще изскочи заек. А колкото са повече зайците – толкова по-добре, пък и при неговите връзки, да не ги използваме, би било глупаво.
            – Остана ли ти време да разглеждаш? – поинтересува се Елена.
            – Естествено – ухили се Владимир.
            Келнерът донесе поръчаното вино, наля го по чашите след като Владимир кимна одобрително и тримата вдигнаха наздравица.
            – Сигурно е било великолепно! – въздъхна Елена.
            – Не можеш да си представиш! – въодушеви се той. – Пристигнах в Кито, в Еквадор, посрещнаха ме и, преди да тръгнем нагоре по Андите, успях да хвърля едно око на града, който не е голям и няма кой-знае какво, ако не се брои центъра, където могат да се видят някои наистина интересни дворци, останали още от времето на Инките. За сметка на това Куско, в Перу, беше страхотно! Като се започне от черквите и катедралите, останали от времето на конквистадорите, та се стигне до Саксайусман, което е една огромната крепост на инките...
             Той разказваше увлекателно и неспирно, ръкомахаше ентусиазирано, преживявайки отново впечатленията си, показваше им снимки на лаптопа с който не се разделяше, а въображението им допълваше онова, което не можеха да видят, с причудливи и фантастични картини. Едва обърнаха внимание на сервитьора, когато им донесе вечерята.
            – Аз се разприказвах, ама вие нищо не разказахте. Как сте? – сепна ги въпросът му.
            – Добре сме – отвърна Теодор. – В общи линии, всекидневието при нас е доста по-монотонно.
            – Ти още ли си в онова проектантско бюро? – попита Владимир докато енергично унищожаваше пържолата в чинията си.
            Теодор погледна встрани, облегна се назад, отпи глътка вино.
            – Не. Преди три месеца ме съкратиха и сега си търся нова работа.
            – Сериозно? – Владимир отпусна ръце. – Намерил ли си нещо подходящо?
            – Все още не. Е, очаквам от две-три места да се обадят, но не е ясно кога ще стане.
            Приятелят им подпря лакти на масата и опря замислено брадичка върху сплетените си пръсти.
            – А ти? – умислено погледна към Елена.
            – Аз, знаеш; вкъщи съм си. Няма как.
            – Малката не се ли оправя?
            За момент над масата настана тишина.
            – Много бавно. Все още трябва непрекъснато да има човек край нея.
            Във въздуха се носеше тихото шумолене на приглушени разговори, доминирано от спокойната мелодия на струнния квартет.
            – Е, нещата ще се наредят – оживи се Владимир. – Трябваше да се обадиш веднага, Тео. Ще опитам да измисля нещо.
            – А, къде ще те занимавам и теб с това, нещата ще се наредят, както сам каза – подхвана отново вечерята си Теодор. – А и ти си далеч от моя бранш.
            – Това няма значение, нищо не ми пречи да говоря с баща ми. Знаеш, че той познава куп хора къде ли не, така че нищо чудно да ти намери добра работа.
            Теодор се почувства неловко, но нямаше избор.
            – Ако стане, би било чудесно.
            – Не бери грижа, братле, ще стане – ведро каза Владимир и надигна чашата си – Наздраве!

            Въпреки късния час, времето беше останало топло. Беше по-тихо, почти не се мяркаха хора. Елена и Теодор минаха отново през площада, потънал в нощните си светлини. Сънливият пиколо почти не им обърна внимание, отнякъде се носеше далечен смях.
            – Дали някога ще имаме възможност да видим даже и половината от красотите на света? – въздъхна Елена.
            – Не зная. Би било страхотно.
            – Само като си помисля колко много невероятни неща има... Представяш ли си да стигнем някога до Пирамидите, до Андите или да стъпим на Китайската стена...
            – Точно сега не мога да си го представя.
            – Стига де, Тео, помечтай малко – притисна се към него Елена.
            – В момента мисля по-скоро, че трябва да купуваме отново лекарства, предстоят новите изследвания и че скоро трябва да намеря работа...
            – Така е – загледа се в плочките под обувките си Елена.
            – Ще се справим, Ели – прегърна я Теодор. – А и нали ти го казваш: важни са малките неща.
            Вдигна глава нагоре и се усмихна.
            – Небето е ясно, така че утре ще посрещнем изгрева през прозореца на кухнята. Кафето е от мен.
            Елена не отвърна и той продължи:
            – Е, няма да е като над Андите, но пак ще бъде красиво.
            – Да – отрони се от устните й.
            Някъде в клоните на дърветата безгрижен славей се радваше на живота.

Share

8 коментара:

Точка каза...

Много е изтъркано, но щастието наистина е в тях, в малките неща.

Дали е истински щастлив някой, който не вижда надежда в изгрева, красота в едно цвете или не може да се усмихне заради слънцето или птичето, пеещо на клончето?

malkiatprintz каза...

В случая се питах доколко е истински щастлив някой, който цял живот се утешава с изгрева и знае, че вероятно никога няма да види пирамидите, Куско, храмовете Ангкор Ват?

Точка каза...

"Никога" е относително понятие, стават и чудеса. И щастието е относително. :) Как ли се измерва дали е пълно или непълно? :)

Мисля си, че човек трябва да умее да види тънката граница между исканото и възможното, между търсенията си и възможностите си да ги реализира, но да не спира да мечтае и да се надява. И да оцени това, което има. Ей тук е трудният момент, защото то никога не ни стига и разбираме колко ценно е било, когато го изгубим. Ще ти дам банален пример - здравето. Без него все едно нямаш нищо.

Трудно е, много е трудно. Няма рецепти, няма правила, няма учебници. Животът учи по метода "проба-грешка".

malkiatprintz каза...

Права си, Точка :) Разбира се, чудеса стават и няма мерило за щастието, но все пак имам усещането, че понякога използваме този факт като своеобразно философско утешение, един вид "гроздето е кисело" :) Ако оценяваме това, което имаме и то ни прави щастливи, дали пък няма да спрем да търсим нещо повече, да спрем да се развиваме? Ей такива едни ми се въртяха, докато го писах... :)

Точка каза...

Скоро говорихме в компания на същата тема. С колко, с кого, с какво си щастлив и доколко. Попитах на кого му стига, каквото има (колкото и да го цени) и не искат ли още и още, за да им стане по-пълно,по-светло, по-хубаво.
Казаха ми, че задавам отговори. :)))

Всички търсим, напред и нагоре. И дано са постижими нещата, защото само с едни голи големи надежди не става. :)

malkiatprintz каза...

Уау! Нощна птица като мен? :)
Не, това "още и още" е коварно - ясно е, че колкото и да има човек, винаги ще има "още", но мечтите си трябва да преследваме доколкто можем независимо от това, дали ни стига наличното или доколко са изпълними. Даже и да не ги стигнем (напълно), все пак сме вървяли по свой си път, а това не е малко. А и дали пък нвъзможното е невъзможно? Не може някой някъде да не го е постигал вече ;)

Точка каза...

Няма невъзможни неща, всичко е постижимо някога и по някакъв начин. Затова и не спираме да мечтаем, това дърпа напред.

Обаче дали всичко ни е по мярка и дали има смисъл да го случим на всяка цена?
Намерих един много хубав блог: http://itilien.org/ - млад мъж описва обиколката си на света. Напуснал работа и тръгнал на стоп.
Обожавам да пътувам и околосветско пътуване ми е стара мечта. Не мога да тръгна като него на стоп обаче, обяснимо е. Струва ли си в името на тази мечта, на всичко, което ще видя и преживея, да тегля убийствен заем или да ипотекирам апартамента и дълги години след това да изплащам? Ако мога.
Разумът ми казва: не. Голяма ми идва тази мечта засега, но няма да я изоставям, ще чакам да се случи чудо някакво, някога, евентуално ... :)

И в отговор на това, което си се питал: не, не съм нещастна, че не мога да я случа. Би била хубав бонус. :) Други неща ме правят щастлива и повечето са нематериални.

malkiatprintz каза...

Определено ще ти трбват доста средства, освен ако не го организираш като този човек - спирайки за по няколко месеца тук и там, работейки нелегално за да изкара пари и да продължи, а това ще разточи цялото пътуване за неопределено време :)