четвъртък, 10 юни 2010 г.

Щастливецът


            Настръхнали от студа хора влизаха забързано в неголямото кафене, отупваха палтата си, навлажнени от слабия сняг. Заставаха на опашка пред бар-плота, настаняваха се по масите, приказваха, говореха по телефоните си или просто гледаха през големите прозорци автомобилите по препълнения паркинг и мокрите, черни клони на дърветата, огрявани понякога за миг от бегъл, случайно пропуснат през мъглата, блед слънчев лъч. От окачения в ъгъла телевизор тихо се разнасяха известните в момента хитове, въртени непрекъснато по музикалните програми. Орлин погледна часовника си. Беше точно четиринадесет часа. Допи капучиното и се надигна.
            – После ще мина оттук. Ако ви няма, ще се видим в офиса – подхвърли на колегите си.
            – Много набързо? – изненада се Мая.
            – Имам среща.
            – Каква среща те гони в това мърляво време! – Асен разпери ръце на съседните облегалки.
            Орлин го погледна и не каза нищо.
            – За да ти се излиза навън, само ще да е среща с някоя мадама – ухили се колегата му.
            – Кой знае? – намигна Орлин и със замах облече коженото си яке.
            – А така! – разсмя се Мая. – Разконспириран си.
            – Той е стара лисица – разхили се Асен. – Кой знае какви ги върши в обедната почивка, докато ние с тук с теб се наливаме с бири и кафета.
            – Учи се, пич, учи се – подсмихна се Орлин.
            – И ще ни изоставиш? – погледна го дяволито Мая. – И мен ли?
            – Съдба, бейби, какво да се прави – той пъхна мобилния в джоба си и бутна вратата.
            Парата от дъха му се разтвори в рехавата мъгла. Извади цигара, спокойно я запали, вдигна с една ръка яката и тръгна между колите. Излезе от служебния паркинг, пресече булеварда и свърна по една от малките улички. Оставаха му десетина минути и той вървеше без да бърза.
            Наистина имаше среща с жена, с която поддържаха връзка повече от година, но от известно време нещата между тях не вървяха гладко. Тя бе започнала да го избягва. Искаше му се да разбере защо, но това бе един от въпросите, които знаеше, че са излишни. Още от самото начало бе усещал, че рано или късно щеше да се стигне до този момент: беше омъжена, имаше дете и макар вкъщи да се чувстваше самотна, двамата бяха изяснили още в самото начало, че няма да прекрачват определена граница. Тя нямаше намерение да се развежда, а и той не би го допуснал, защото знаеше какво може да представлява един развод. Звучеше йезуитски, но не искаше да й го причинява.
            Чудеше се как бе хлътнал по нея като ученик; не очакваше, че на тридесет и осем е способен на такива чувства, още повече, че те не бяха взаимни. Когато – няколко месеца след като се бяха запознали – й го призна, тя беше категорична, че той е страхотен човек, че го харесва много, че го иска, че иска да изживява техните нощи отново, но не може да отвърне на чувствата му. Тя, а донякъде и самият той, се бе изненадала от неговия отговор: това не го тормозеше. Орлин просто я обичаше и това му бе достатъчно. Понякога се чудеше на самия себе си и се питаше дали не откача, но положението беше такова и не си задаваше въпроси.
            Слабият, мокър сняг продължаваше да прехвърча, но нямаше вятър и той не усещаше студа. Часовникът му сочеше четиринадесет и четиринадесет. Съвпадението го изненада, но беше навреме. Запрати допушената си цигара настрани и пъхна ръце в джобовете. Свърна по другата тиха улица и двадесетина метра по-нататък мярна колата й. Беше му приятно, че ще я види независимо от натрапчивото чувство, че им предстоеше нелек разговор. Тази сутрин, когато й се бе обадил, за да я чуе, тя му беше прозвучала по-дистанцирана от всеки друг път.
            – Здрасти – мъжът седна до нея, хлопна вратата, наведе се и я целуна.
            Знаеше, че обожава целувките му, както и той – нейните.
            – Не си в настроение тези дни?
            Наблюдаваше я, изучаваше лицето и се наслаждаваше на всяка подробност.
            – Не, напротив – гласът й беше спокоен.
            – Не ти личи – извади запалката си и запали цигарата й. – Какво става?
            Тя всмукна дълбоко и няколко мига остана загледана през стъклото.
            – Знаеш много добре, Орлине. Не мога да съм с теб толкова често, колкото искаш.
            – Та напоследък е веднъж в месеца на по кафе?
            – Не става въпрос за това – отметна глава тя. – Трябва да търсиш и други контакти. Имаш нужда от контакти и секс, аз няма и не мога да ти го дам толкова често. Има прекрасни жени, просто аз не мога да ти дам това, което искаш.
            – Сигурно има, но не ме интересуват.
            – Потърси жената, която ще ме измести от сърцето ти.
            – Ти си невероятен човек. Вдигна летвата страхотно високо.
            – Глупости! Аз съм просто една средностатистическа жена. Виждаш ме, каквато искаш да ме виждаш.
            – Не е вярно. И в училище, и в университета, и където и да съм работил съм бил предимно сред жени. Наблюдавал съм ги и съвсем трезво правя разликата.
            Тя въздъхна и отново се загледа навън. Мъжът се протегна и хвана дланта й с две ръце.
            – Виж, така се получи: обичам те и нищо не мога да направя. Знаеш, че не искам нищо повече от това, което сме имали досега.
            Тя пусна цигарата през тесния процеп на прозореца.
            – Съжалявам, че ти го причинявам! Не изпитвам нищо, Орлине! И ти много добре го знаеш! Продължавай напред, защото аз няма да променя нищо! Не можеш вечно да стоиш на едно място и да чакаш нещо, което няма как да се случи. На какво се надяваш?
            – Да се надявам? Трудно е да го обясня. Ще ми липсваш и то много, но... – мъжът я погледна замислено – обикновено, когато някой е отблъснат, се чувства засегнат и намразва другия. Само че или обичаш, или не обичаш, но да обичаш, само ако и теб те обичат... това не е истинско. Затова и не страдам: обичам те безусловно, каквото и да решиш или да направиш. Сигурно ти звучи мекушаво, но не е така. Мога да те зарежа и да се хвърля в куп авантюри – жени да искам – но аз не го искам. Аз съм този, който съзнателно е избрал да не го прави.
            Орлин бавно запали цигара, подаде й я и извади втора за себе си. Беше тихо. Нямаше минувачи, даже шумът от близкия булевард не стигаше до тях.
            – И да продължа напред, както казваш, ще бъде просто чукане заради спорта. Някой ден може би ще срещна друга жена, която да ме впечатли, но това нито ще е скоро, нито ще те измести.
            – Никой не може да живее сам, а времето лети. Няма как да намериш идеалната за теб, която ще те обича, ако не продължиш да я търсиш.
            Мъжът се облегна на седалката.
            – И ти си права.
            Редките, ситни снежинки кацаха на изпотеното стъклото, стопяваха се бавно и се плъзваха, оставяйки едва забележими, прозрачни следи. Допушиха мълчаливо цигарите си.
            – Трябва да тръгвам – каза тя. – Моля те, не ме търси.
            – Бих искал да знам какво става с теб, че си добре, че всичко е наред, но... добре. Все пак знаеш, че винаги можеш да ме потърсиш.
            Мъжът погали лицето й, целуна я продължително и излезе от колата. Изчака на тротоара, докато тя потегли и се запъти към офиса. Беше спокоен. Лешниковите й очи, палавата й усмивка, смехът й, разговорите им, нощите им... тя щеше болезнено да му липсва, но не беше тъжен. Напротив, беше благодарен на съдбата, че я бе срещнал и че имаше възможност да обича жена като нея. “Бъди щастлива, момиче”, усмихна се леко Орлин и свърна към кафенето.
            – Браво бе, пич, ти си много бърз? – хилеше се Асен насреща му.
            – Че няма да се мотам като тебе я, за цял час – една бира.
            – Двечки; няма да се излагаме с по една.
            – Той е ветеран – разсмя се Мая и се загърна от студа. – Само че ти много ни бягаш нещо по разни тайни срещи.
            – Че ти по какво искаш да бягам?
            – Не знам, може би не трябва да бягаш? – измърка тя.
            – А може би решавам аз – отряза я той и продължи към съседния вход.
            – Хайде да се качваме, че стана три и петнадесет – обади се Асен. – Колко работа имам...
            Спря да го слуша и погледна часовника си. В бърз проблясък на бледото слънце Орлин видя, че наистина беше петнадесет и петнадесет, и се разсмя. Знаеше, че по един или друг начин, всичко ще бъде наред. Продължаваше да усеща нейния парфюм и вкуса на устните й. Беше сигурен, че и тя щеше да го помни. Беше щастливец.

Share

Няма коментари: