четвъртък, 10 юни 2010 г.

Целувката

            Неоновите реклами се отразяваха в лъсналия от ситния дъжд асфалт. Ромолеше тихо и влагата се просмукваше навсякъде, но той не я усещаше. Леките капки, които кацаха на лицето му сякаш го очистваха и мъжът, загърнат в коженото си палто, с вдигната яка, с ръце в джобовете, незабележимо се усмихваше.
            – Време е да те целуна – тихо каза жената до него. – Познаваме се вече от години.
            – Така е. Хубави времена, през които винаги бях готов за теб.
            Беше спокоен. Нямаше и следа от ефирното притеснение, което бе изпитвал всеки път, когато срещаше нейния топъл, искрящ поглед, някак загадъчен над палавата й усмивка. Беше спокоен, защото тази нощ всички условности, които ги бяха съпровождали през всичките тези дълги години, всички прегради, които очакваше във всеки един момент да се стопят, най-накрая, веднъж завинаги бяха изчезнали. Между тях двамата всичко вече бе ясно.
            – За какво мислиш? – попита тя.
            Той спря и я погледна. Не можеше да откъсне очи от лицето й.
            – Мисля за това, че те обичам. Наистина.
            – Обичаш ме? – усмихна се тя. – Не е ли малко странно? Никой досега не ме е обичал... или поне не истински. Напротив...
            – Хората не те познават – прекъсна я. – Забързани са във всекидневието си, гонят живота и в тяхното шеметно препускане не им остава време да те погледнат, да те почувстват. А и ти не си от онези, които се натрапват, тропат с крак и търсят внимание.
            – Да – отвърна жената и се замисли.
            Беше тихо, сякаш градът бе заспал непробудно. Вървяха спокойно по празната улица без да се докосват. Той – защото не се решаваше, тя – защото все още изчакваше.
            – Повечето хора са слепи за красотата – продължи мъжът. – Трябва смелост за да я приемеш.
            – Но ти го направи. Ти ме прие отдавна. Защо?
            – Нима не го заслужаваш? – учуди се той. – Та ти винаги си била до мен, помагала си ми толкова пъти!
            – Не-е-е... до теб бях само понякога и не съм ти помагала. Само идвах от време на време да те видя.
            – Въпреки това твоето присъствие ми помагаше. Може би не си била непрекъснато до мен, но те усещах до себе си. Чувството беше толкова живо, сякаш никога не се отделяше от мен.
            – Зная... приятно ми е да зная, че по някакъв начин съм ти помагала.
            – И то неведнъж! – каза мъжът и вдигна поглед, зареян към спомените си. – Когато пропадна кариерата, която бях градил години, ти беше тази, която не допусна да потъна и отново ми даде воля за живот; когато жена ми ме напусна и бях на ръба, пак ти беше тази, която ме вдигна на крака; когато ме предаваха приятели, точно ти ми помагаше да не се ядосвам и да продължавам напред... смея да твърдя, че не се отчайвам, но откакто двамата се запознахме, винаги когато понасях ударите на живота и ми беше тежко, успявах да остана прав с вдигната глава и да продължавам да живея с усмивка и хъс само и единствено благодарение на теб.
            – Благодаря ти.
            Жената сведе глава и се загледа в разноцветните отблясъци по мокрия асфалт.
            – Спомняш ли си как се запознахме?
            Мъжът се усмихна.
            – Нима бих могъл да забравя как стоеше на края на леглото ми в болницата, когато не беше ясно дали ще оживея?
            – Да. Така беше. Но аз знаех, че ще оживееш.
            Дъждът продължаваше да ръси ситни капчици, леки като пара.
            – Време е – каза тихо тя и погледна с топлите си очи в неговите. – Ще те целуна. Готов ли си?
            – Знаеш. От години.
            Преплетените им погледи не се откъсваха. Тя прокара ръце по раменете му, погали косата му, прегърна го бавно и много внимателно, сякаш дори нерешително, докосна неговите устни със своите. Стояха насред улицата, потънали в най-нежната целувка, която и двамата бяха преживявали.
            Когато отново тръгнаха, неразделно прегърнати, светът за тях вече не съществуваше. Не забелязваха червените светлини, които нервно примигваха някъде назад, не усещаха суетенето на хората, не чуваха гласовете им:
            – Гаден дъжд! Дайте носилката е да го товарим, че станахме вир-вода!
            – Час на смъртта 23:15. Затваряй вратите и да тръгваме.

Share

14 коментара:

Bia каза...

Колко тъжно и все пак - оптимистично!

malkiatprintz каза...

Без надежда сме за никъде, Биа. Знае ли човек... може пък само ние така да го възпримаме.... :)

Точка каза...

Знам, че животът често е гаден. Защо не си я оставил тази надежда, а си сложил точка със смъртта? Може би има друг свят след това, по-добър, където ще продължат, кой знае ...
По-светъл край можеше, отворен - това е било в неговия или нейния сън и да ни оставиш с надежда и да гадаем дали и кога ще го материализират. :)))

malkiatprintz каза...

Със сигурност има по-добър свят, може би и по-добри светове, Точка :) Смъртта може би изобщо не е такава, каквато си я представямеили каквато са ни я набили като представа, а приятел/ка, който ни води нататък, към тези по-добри светове. За този разказ усещането ми е, че не е затворен, нататък всеки сам може да си представи какво е, доколкото изобщо имаме възможност да го направим, но всичко е въпрос на усещане :)

Точка каза...

Никой не се е върнал още да разкаже как е там, горе и каква е тя - грозна старица с коса в ръка или миловидна приятелка. Няма и да се върне, така ще си гадаем, докато не дойде ред да проверим лично. :)

Независимо каква е тя и как е там, горе, предпочитам да си изживея тук и сега всичко. Пък после, ако там има бонус риплей - пак. :) Тъкмо ще мога и грешки да поправям, евентуално ... :)))

malkiatprintz каза...

Хехехе.. това ми напомни за текста за двете бебета, които си говорели:

- Вярваш ли в живота след раждането?
- Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.
- Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?
- Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си.
- Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса.
- Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само.
- Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака.
- О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас.
- Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя?
- Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.
- Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува.

:)

Което разбира се не означава, че трябва да пропускаме времето да си тече покрай нас :)

Точка каза...

Нима на Бенджамин Бътън му беше лошо? :)

Времето трябва да го яхнеш, да изпиеш всяка минута. Иначе, понеже не сме като Бенджамин и ако не ни тресне някоя склероза или Алцхаймер, усещайки последния си час, има да се тюхкаме: що бях такава патка / такъв захлюпеняк, живях ли изобщо?

Тук се сетих за разни вицове пред райските порти. :)))

malkiatprintz каза...

Такива вицове има немалко :) Обаче пък ме подсети за едно от най-кратките определения за "провален живот":

Добре би било да го направя.
Трябва да го направя!
Ех, ако го бях направил...

:)

Точка каза...

Това определение е бисер, който трябва да се запомни. :)

И във връзка с него, и с разказа - многото мислене и изчакване са вредни.
Живей за мига и на мига.

malkiatprintz каза...

Напълно съгласен, ако и да я правя понякога тая грешка с многото мислене ;)

Точка каза...

Недей! :) Или поне я прави съвсем рядко, когато няма друг начин. Иначе после ще е: "Ах, защо не бях .." :)))

malkiatprintz каза...

Старая се, старая се, ама като ми напира отвътре.... :):):)

Точка каза...

От големи напъни нали знаеш какво излиза понякога? :)))

Съвсем офф отидохме май. :)

malkiatprintz каза...

Весело да става :)