четвъртък, 10 юни 2010 г.

Букви във вятъра



По ненаписаните мисли на един мой приятел.


            Голите клони на премръзналите дървета трептяха в мъждивия ореол на самотната улична лампа, втрисани от ледения вятър, който насипваше със съсък ситния сняг връз преспите по побелялата улица. Млада жена стоеше до прозореца и разтриваше премръзналите си ръце, гледаше в черната пустота навън, а мислите й пътуваха с писмото, което тази вечер бе изпратила. Сякаш пътуваше с малкия тънък плик по невидимата нишка на пощенските станции, свързващи краищата на света. Можеше да изпрати електронно съобщение, но искаше това писмо да бъде написано от нейната ръка, да носи мъката й, да излее чрез мастилото своята самота, да пропие с нея власинките на листа, да се освободи от нейната тежест, от нейната сладост, от единственото, което й беше останало.


            На другия край на Вселената един мъж отупваше в антрето на своята къща снега от раменете си. Стискаше в ръка няколко плика с щемпели от банки, от електрификационни и газоснабдителни дружества, от телефонни компании и шарени листове на всевъзможни брошури. Хвърли ги на масичката до входната врата и още не беше успял да се съблече, когато игривият сетер дотича да го посрещне с радостно скимтене.
            – Здравей, Шон, беше ли послушен днес? – погали го мъжът зад ушите, по гладката, лъскава козина, тупна стройния му врат и влезе в хола.
            – Ама че е виелица навън! – протегна ръце към камината, направи няколко крачки към прозореца и се загледа в осветената уличка, в кокетните къщи на малкото предградие и в снежната буря, която вилнееше над тях, но се обърна бързо, дочул тупурдия зад себе си.
            Сетерът разнасяше пощенските пликове и брошури и радостно ги дъвчеше.
            – Шон! Остави ги веднага! – викна мъжът, опита се да измъкне хартията от устата на кучето, който игриво ги разпиляваше по килима, помиташе ги с опашка и ги разнасяше из стаята.
            Укроти го, събра пликовете и шарените листове и ги постави високо на библиотеката. Огледа пода дали не беше пропуснал някой, смъмри сетера и се отправи към кухнята. Така и не видя как пламъците в камината тихо поглъщаха, една по една, непрочетени букви: 

            "Не искам недомлъвки, неизречени думи и твои, и мои... Не трябва! Мрази ме! Излей огън върху мен! Запали ме! Унищожи ме! Крещи, а после млъкни! Не ми говори, спри! Накарай ме да не те погледна повече! Искам да знам, че всичко е било, че нищо не може да стане пак, никога! Не ми позволявай да мисля за бъдещето, покрий го с черен воал, така че дори светлината на слънцето да на може да проникне там, направи така, че да го няма! Не ме поглеждай, забрави дома ми, забрави всичко, което те свързва с мен, както аз искам да забравя! 
            Изгони ме, защото аз нямам сили да си тръгна... откажи се от мен, защото аз не мога да се откажа от теб... както нямах сили да ти кажа и още не мога да го изрека. Заседналата буца в гърлото ми помага да остана безмълвна...
            Искам снегът да скрие сълзите ми, искам калта да скрие мъката ми, искам да разбиеш малкото сърце, което ми остана, за да не мога да почувствам никога отново това..." 

            Високо горе сивкавият дим ги разтваряше над покривите, отдаваше ги на вятъра и ги смесваше с острия сняг, който засипваше света.

4 коментара:

أمل каза...

Много, много красиво...

Philip Danchev каза...

Тъжно е, Надинка, но май се случва твърде често... все пак винаги има надежда.

Test каза...

Да, твърде често се случва.
Виждам, че е от 2010, радвам се, че не съм го прочела тогава, защото сигурно щях да съм пред срив. И въпреки че минаха година-две от тогава, след прочетеното не мога да кажа, че не си го припомних. Разликата е, че този път е без сълзи.

Страхотно е написано!
Поздрави :)

Philip Danchev каза...

Благодаря, Кристияна. Съжалявам, че си го преживяла, но май действително се случва често... Надеждата е, че времето лекува. Всичко най-добро :)