четвъртък, 10 юни 2010 г.

Приятелки


            Анелия хлопна входната врата и се огледа. Уютният й някога апартамент тънеше в хаос. Поддържаше го, но сега нямаше сили да се занимава с нищо. Тръсна се на кревата и се сви на кълбо. Нямаше да плаче. Мразеше това. Погледна косо към прозореца. Слънцето огряваше стаята, беше неделя, но това не я интересуваше.
            Пресегна се, взе телефона, повъртя го в ръцете си, но го остави обратно на нощното шкафче. Реши, че в това хубаво време всички вече ще са организирали нещо за деня, а и не обичаше да занимава хората със своите проблеми, но не можеше да остане сама. Трябваше да поговори с някого и взе отново телефона.
            – Ще дойдеш ли, Нат? – попита без да обръща внимание на жизнения глас отсреща. – Просто ела.
            Не каза нищо повече. За толкова години се беше убедила, че можеше да разчита на Наталия и знаеше, че я е разбрала.
            Сълзите й упорито напираха, но нямаше да им се даде. “Не си заслужава”, каза си тя. Сама бе взела решението, беше премислила всички “за” и “против” и не съжаляваше. Пое дълбоко въздух и се изправи. Трябваше да разтреби. Не можеше да посреща приятелката си в тази лудница, а работата щеше да я разсее.
             Час по-късно, когато на вратата се позвъня, Анелия беше успяла да си вземе и бърз душ. Скочи в шортите, намъкна тениска, погледна през шпионката и отвори.
            – Не ми изглеждаш добре – каза й още с влизането си Наталия. – Какво става?
            Анелия не отговори веднага. Сложи на стъклената масичка чаши, донесе от кухнята кафето и сока, и се отпусна във фотьойла до нея.
            – Скъсах с Жоро.
            – Какво? – подскочи приятелката й. – Кога?
            – Снощи.
            – Чакай, чакай, какво е станало?
            Анелия се завъртя рязко към нея и изстреля:
            – Какво искаш да стане? Все едно и също. Писна ми; аз бях до тук.
            – Снощи той нали щеше да свири в онзи клуб?
            – Именно де...
            Наталия отпи от кафето и се загледа в приятелката си.
            – Защо не започнеш от началото?
            Анелия се облегна назад, сгъна крака си и подпря брадичка на коляното.
            – Просто няма нищо ново за разказване – промърмори. – Самият концерт беше добре, но после цяла нощ седях на един висок стол да обирам погледите на полупияните рокерчета, докато Жоро се чудеше с коя по-напред да се натиска. Дойде при мен само да по пита как е минало, след което се хвана с останалите от групата, обикаляха от маса на маса, но докато другите бяха с гаджетата си, аз висях на бара като парцал.
            – Милата... – Наталия се пресегна и внимателно хвана ръката й. – Изобщо ли не ти обърна внимание тоя ръб?
            – Дръпнах го и му казах, че ми е скучно сама, но, знаеш го, ей сега щял да дойде... така и не го дочаках това “ей сега”. А и онези около него, които непрекъснато му се натискат...
            – Фенки... – тръсна глава Наталия.
            – Да бе, двадесетина годишни пикли! – ядоса се Анелия. – Накрая отидох да му кажа, че си тръгвам, а той се хилотеше с някакви, прегърнал таман две.
            – Разбираемо е да го харесват, той е готин мъж – опита се да я успокои. – Предупреждавах те, че от него не можеш да очакваш друго.
            – Не им се сърдя на тях – въздъхна. – Той е този, който им позволява да му се лепят без изобщо да се дърпа.
            – Тъпо... Ама и той пък може ли да е такъв! Не вижда, че се грижиш за него, че винаги го подкрепяш, не разбира ли, че ако не си ти, той е за никъде!
            – Ще разбере – Анелия отпусна крака си, пресегна се за сока, намести се на фотьойла и уверено обтегна ръце на облегалките.
            – Чакай и ти сега, не избързвай – Наталия се наведе напред и подпря лакти на коленете си. – В смисъл... да, винаги съм ти казвала, че трябва да го зарежеш, че той не е за теб, но все пак не избързвай. Сега си ядосана и не мислиш спокойно.
            – Изобщо не избързвам, Нат. Мислех го отдавна, вчера беше само капката, която преля.
            – Той къде е?
            – Не ме интересува. Тръгнах си сама, без да му се обадя.
            – И не се е прибирал?
            – Охо, върна се и още как, обаче оставих ключа на вратата, за да не може да влезе. Само му извиках, че в десет тази сутрин багажът му ще бъде до кофите за боклук, ако дойде да си го прибере, печели, ако не успее, проблемът си е негов.
            – Да не си го изхвърлила? – ококори се Наталия.
            – Няма вечно да му търпя номерата я. Знаеш ме, мога да понеса много, но когато кажа нещо, връщане няма. Точно в десет смъкнах саковете му.
            Наталия въздъхна и се отпусна назад.
            – Беше ли там?
            – Естествено, нали трябва да си събере имането, той друго няма.
            – Е, не поговорихте ли?
            – Не. Теглих му една и се качих обратно.
            – И все пак не прибързваш ли?
            Анелия погледна по-спокойно приятелката си.
            – За какво да прибързвам, Нат? От четири години където и да отидем, винаги има по няколко жени, които се мотаят около него, непрекъснато усещам как преценяват всеки мой жест, всяка моя дума, постоянно го слушам как трябвало да съм такава или онакава, как да се обличам, как да се държа, какво да правя, какво да не правя... сто пъти се опитвах да му обясня, че така не може да продължи вечно. Не става въпрос за кариерата му, както той я нарича, а именно за това негово постоянно флиртуване, за пренебрежението му към мен, за това, че каквото и да правех, за да се чувстваме добре, той не направи и една десета от това. А се опитвах! Яд ме е, че го търпях толкова дълго и че не го изхвърлих от къщата и живота си още преди време, както ми казваше.
             – Какво да ги правиш, мъже! – въздъхна Наталия. – Всичките са един дол дренки! Той поне беше готин...
            – Готин, докато го гледаш отстрани. Да го видиш вкъщи: все уморен, все навъсен, все размъкнат... това не ми пасва на определението за “готин”. По-скоро – на определението за “нарцистично-егоистичен социопат”.
            – Нело! Ще ме умориш! – разкикоти се Наталия.
            Анелия я погледна учудено.
            – Сакън, недей! – прихна и тя, увлечена от звънкия смях. – Теб не те давам!
            – Че как ще ме даваш! – замери я с възглавничка приятелката й.
            – Леко, че ще бутнеш чашите, досега съм разтребвала. И аз да си видя къщата подредена – продължаваха да се смеят двете.
            Когато си поеха въздух Наталия я погледна хитровато:
            – И все пак, ако утре, след седмица или след две, се върне?
            – Не.
            – Категорично?
            – Да.
            – Завиждам ти, момиче – поклати глава. – Силна си.
            – Налага се... – въздъхна Анелия.
            Двете замълчаха за момент и след малко Наталия се надигна.
            – Трябва да вървя, че имам да свърша разни неща.
            – Добре, Нат – изправи се и Анелия и я прегърна. – Радвам се, че се отби.
            – За теб – винаги! – усмихваше се приятелката й.
– И никакво омърлушване. Ако мога, довечера ще мина да те видя, ако ли не, утре със сигурност ще дойда.
            Когато затвори вратата, Анелия се чувстваше по-добре. Знаеше, че ще боли дълго, неистово, но беше наясно със себе си. Щеше да издържи.
            Занесе чашите в кухнята и излезе на балкона. Лятната горещина я лъхна, но лекият вятър беше приятен. Подпря се на перваза и погледна надолу, в момента, в който приятелката й излезе от входа. “Добре че я има”, тъжно се усмихна Анелия.
            Наталия вървеше към автобусната спирка и мислеше за новината. Анелия и Жоро бяха весела и жизнерадостна двойка, но знаеше, че двамата няма да изкарат дълго. Беше уверена, че приятелката й ще се справи и скоро ще бъде във форма. Едва ли щеше да остане дълго и без ухажор. “Винаги й се лепят, макар че нищо не прави за това. Невероятно е как постига всичко”, чудеше се за кой ли път Наталия.
            Замисли се и какво ли ще прави Жоро. Макар и със страхотно излъчване, беше вятърничав, непостоянен и своенравен. Наталия беше сигурна, че той няма да страда дълго и че бързо ще намери друга утеха. “Може би трябва да поговоря с него”, мина й през ума, но отхвърли тази мисъл, макар че имаше телефона му. Нямаше смисъл. Знаеше, че Анелия никога нямаше да го приеме обратно. “И все пак...”, зачовърка я една мисъл отвътре. “Не става за сериозна връзка... но пък е толкова готин!” Наталия тръсна глава. Беше бившето гадже на най-добрата й приятелка, но мисълта не я напускаше. Подсмихна се бодро и продължи по тротоара.

Share

Няма коментари: