четвъртък, 10 юни 2010 г.

Изследователи

            – Всички системи са в изправност. Двигателите работят нормално.
            – Радиовръзката е чиста, радарът – също.
            – Чудесно. Провери ли кислорода, Джон?
            – Да, всичко е наред.
            Двамата изследователи погледнаха назад към кораба-майка, който незабелязано се смаляваше и се превръщаше в бяла люспа, повдигана и спускана от ширналите се сини, подвижни хълмове.
            – Затваряй люка, време е да се потапяме – каза ръководителят и двамата се наместиха на седалките пред пулта за управление.
            Подводницата – едно почти миниатюрно чудо на технологията – разполагаше с всичко необходимо за успешното осъществяване на мисията, която предвиждаше двучасово спускане на повече от три хиляди двеста и петдесет метра дълбочина, три часа за изследователска дейност и още два часа и половина за издигане на повърхността. Целта на двамата изследователи беше един от вулканите от Атлантическия хребет, бълващи от недрата си предимно гореща сяра, въглероден двуокис и други отровни газове. Последните проучвания, направени от тяхната научна група бяха установили, че температурата на водата около кратера достига сто и десет градуса целзий, но рискът от скорошно изригване беше почти нулев.
            Според налудничавата за мнозина теория на професор Камерън, който от почти десет годни се занимаваше с биоразнообразието на екосистемите в Атлантическия океан, около върховете на подводните вулкани, превърнали океанското дъно в подводна планинска верига, разполовяваща го от север на юг, съществували неоткрити все още микроорганизми. Един от основните аргументи на професора бе наличието в близост до вулканичните конуси, под нивото на изригващите нажежени газове кратери, на колонии скариди които очевидно трябваше да се хранят с нещо. Повечето колеги на Камерън отхвърляха теорията му като безумна с неоспоримия довод, че при тази температура и отровна среда, не би могъл да живее какъвто и да било микроорганизъм. Единствено Джон, негов приятел от детинство и прочут вулканолог, също такава луда глава, му повярва безрезервно и с готовност се присъедини към експедицията, още повече тя щеше да му позволи да направи изключителни по рода си проучвания на дънните вулкани и геоложки структури.
            Необходими им бяха малко повече от две години докато бъде построена малката подводница, която трябваше да отговаря на множество условия, както и още няколко месеца, докато овладеят умението да управляват този по-скоро високотехнологичен научен инструмент, отколкото транспортно средство, но денят на тяхната Истина бе настъпил. Двамата изследователи тръпнеха да видят в светлината на мощните прожектори морското дъно, но едновременно с това стомасите им се свиваха пред мисълта за милионите тонове вода, които щяха да останат над тях.
            – Започваме спускане – измърмори Камерън.
            Носът леко се наклони и докато единият следеше посоката на движение, другият внимаваше да не допусне накреняване на подводницата.
            В началото златистите отблясъци от водната повърхност, гледана отдолу и рибите, които от време на време преминаваха покрай малките люкове, създаваха приятно усещане за пътешествие, но постепенно тъмнината край тях сякаш започна да придобива плътност, докато накрая единственото петно светлина сред непрогледния мрак остана това на прожекторите в предната част, двете лампи над главите им и някак успокояващата синевина, разливаща се от малките екрани и прибори по таблото. По време на обучението си двамата учени се бяха спускали на доста голяма дълбочина, но въпреки това не бяха преодоляли усещането, че се намират в ковчег. Чувство, което сега бе подсилено от гнетящото осъзнаване на факта, че тренировките бяха зад гърба им и сега можеха да разчитат единствено на своите собствени умения.
            – На каква дълбочина сме? – попита Джон и Камерън малко нервно отвърна:
            – Петстотин и двадесет метра.
            Гласът на биолога прозвуча глухо в тясното пространство. Светът като че ли беше останал в друго измерение, или по-скоро сякаш те се бяха озовали в някакво небитие от мрак и единственото, което напомняше за съществуването на реалността беше радиовръзката с кораба-майка, останал някъде далеч над тях.
            – Хиляда метра – докладва след известно време Камерън, който се опитваше да се избави от тягостното усещане, взирайки се в картата и сравнявайки по нея показанията от триизмерната компютърна графика на релефа далеч под тях, моделирана от сонара.
            Джон имаше чувството, че бяха минали часове, откакто бяха напуснали борда на кораба, но в действителност бяха изминали едва малко повече от тридесет минути.
            – Наистина ли мислиш, че там долу може да има живот? – обади се вулканологът, не толкова за да получи конкретен отговор, колкото за да наруши глухото боботене на двигателите, от което тишината сякаш изпъкваше още повече и ги притискаше в себе си.
            – Не знам... – промърмори Камерън, но почти веднага се оживи: – Разказвал съм ти; има голяма вероятност да намерим непознати микроорганизми, които да са развили или по-скоро запазили способността си да живеят при тези условия. В крайна сметка, ти го знаеш не по-зле от мен, че условията край кратерите наподобяват до голяма степен онези, в които се е зародил животът на Земята. Представяш ли си да открием организми, които са останали почти непроменени още от онова време?
            – Ще бъде голям купон – пошегува се Джон, но думите му потънаха в тишината на океана.
            – Две хиляди метра, спускането продължава нормално – докладва Камерън и от кораба потвърдиха информацията, когато изведнъж нещо масивно се блъсна в подводницата.
            – Какво беше това – изцъкли се биологът.
            – Чудовище? – едва промълви Джон, когато огромно пипало се мярна в светлината на прожекторите, вдигна одеалото и баба Надка се наведе в разрушената стена на подводницата.
            – Тука ли сте се скрили бре, хаймани? Тоше, какво правите там?
            – Защо ни разваляш играта! – изсулиха се изпод бюрото двамата изследователи и се развикаха в един глас: – Разбута ни подводницата!
             – Каква подводница ви дрънчи в главите? Я беж в кухнята, че съм сложила обяда и ще ви изстине супата! Христо! Защо си го взел тоя гевгир?
            – Това не е гевгир, а скафандър! – обидено се фръцна геологът и момчетата се затътриха по коридора.
            – Точно беше станало интересно... – мърмореше биологът докато бъркаше вяло с лъжицата из чинията си.
            – Нищо! На ужким това е столовата на подводницата, а баба Надка е готвачката на борда – обади се приятелят му и придърпа по масата книжката с една голяма Земя на корицата.

Share

Няма коментари: