събота, 9 октомври 2010 г.

Петък вечер

            Работната седмица най-накрая беше свършила и въпреки сивото небе и поледицата по улиците, ведрото настроение не го напускаше по пътя към вкъщи. Нямаше нищо планирано за вечерта – с жена му от доста време май вече нищо не планираха – но въпреки това му предстоеше цял свободен уийкенд, през който щеше да си почине. Покрай множеството служебни ангажименти и тичането от едната работа на другата, почти не му оставаше време да види децата, но поне за два дни щеше да зареже всичко останало и да се отдаде на онези дребни неща, които изоставяше от постоянното Днес за едно Утре, което все не идваше.
            – Върнах се – хлопна вратата на апартамента и докато окачваше якето си, дъщеря му дотича подскачайки.
            – Весело ли беше днес? – усмихна й се той.
            – Ами да. Гледах телевизия, играх си с куклите, рисувах...
            Погали я по главата и влязоха в хола, където синът му се беше вторачил в телевизора. Едвам откъсна поглед за миг, усмихна му се като го поздрави и потъна отново сред взривовете на някакви ръмжащи роботи.
            – Сетили се да вземеш цигари? – провикна се от кухнята жена му.
            – Нямаш ли? – надникна от коридора.
            – Свърших ги – отвърна без да се обърне.
            – Е-е-е! Защо не ми се обади да взема преди да се кача?
            – Добре, остави, аз ще сляза. Да не те помоли за нещо човек!
            Въздъхна и се усмихна. Все още не се беше преоблякъл, наистина щеше да е по-лесно той да отскочи до магазина. Нямаше смисъл да си разваля настроението.
            Няколко минути по-късно остави кутията на плота в кухнята и попита какво ще има за вечеря.
            – Има останала леща от вчера – каза тя, докато миеше някаква тенджера.
            – Чудесно – потри ръце и погледна хладилника.
            – Чудесно или не, не ми остана време за друго.
            – Знаеш, че не съм придирчив на манджа – повдигна вежди. – Защо не ти е останало време?
            – Как защо? – жена му се прекъсна миенето и рязко се обърна. – Мислиш, че в една къща няма нищо за правене?
            – Стига де, работиш на половин ден, прибираш се още следобед...
            – И какво? Защото е много лесно да переш да простираш, да учиш с децата, да чистиш?
            – Нали ти казах, че утре ще ти помогна за чистенето, защо си се захванала сама?
            – Ако те чакам тебе...
            – Я стига! – ядоса се той. – Не можеш да се оплачеш, че не ти помагам!
            – Не е кой-знае каква помощ това да теглиш една прахосмукачка...
            – ...и да измия балконите, както винаги!
            – И сега трябва фанфари да свирят!
            Мъжът си наложи да се овладее и се отпусна.
            – Няма какво да свирят.
            Знаеше си стоката, нищо необикновено. Това нямаше да му развали настроението. Махна с ръка и се върна в хола.
            – Деца, стига с тази телевизия, хайде да пуснем музика?
            Така и не получи отговор. Включи усилвателя и колоните, хвърли един поглед на дисковете, избра албум на Гери Мур и усили звука.
            – Гледаме филмче-е-е... – викнаха децата почти едновременно.
            – Че вие по цял ден сте пред телевизора. Пък и аз не ви преча, гледайте си го – ухили се той.
            – Ама още не е свършило!
            – Аз пък искам да слушам музика. Това нали го гледахте вчера?
            – Ама...
            – Стига. И аз искам някои неща. Гасете този облъчвател и елате да играем на нещо.
            Големият се намръщи, а малката, докато реши на какво й се играе, стана време за вечеря и майка им се провикна да вървят в кухнята.
            На масата не говориха почти за нищо. Опитваше се да разпита децата за това как е било в училище, какво са правили, какви интересни неща са им се случили, имали ли са някакви проблеми, но докато момичето разказваше малко по-подробно, батко й, който се чувстваше голям, отговаряше откъслечно.
            – Хайде по празниците да отидем някъде – обади се жена му.
            – Къде?
            – Не знам... не ми се стои непрекъснато тук, никъде не ходим, омръзна ми все едно и също.
            – Може... само че не виждам с какво. Знаеш, че покрай този голям ремонт, който на направихме, положението е по-стегнато.
            – Ами направи нещо. От колко време ти приказвам да излезем извън града за няколко дни, ама ти все не щеш.
            – Не е вярно, че не искам. Просто засега няма възможност.
            – За нас никога няма възможност! – ровеше в чинията си тя. – Другите все намират начин.
            Мъжът бутна опразнената си чиния, подпря се на лакти и я погледна.
            – Приказвали сме за това няколко пъти. Ако искаш може пак да го обсъдим. На четири очи оттатък.
            – Какво да приказваме? Ти си знаеш твоето.
            – Ами намери пари и заминаваме – повдигна вежди. – Като не си доволна, намери друга работа, където ще ти плащат повече от тая мижава заплата, която взимаш.
            – Че защо аз да намеря пари? – повиши тон тя като пропусна втората част от предложението. – Другите мъже как се оправят?
            Той се изсмя.
            – Ами такъв съм си – неоправен.
            Знаеше, че този разговор нямаше да стигне до никъде и се изправи. Подобни препирни бяха всекидневие. Сети се за филма, който един колега му беше препоръчал и който се канеше да изгледа.
            – Както винаги ще се измъкнеш, докато аз мия чиниите... – достигна до него.
            – Разбира се, скъпа, нима бих те лишил коравосърдечно от повод да мърмориш по мен? – ехидно отвърна той. – Я се стегни! Нали искаше да оправя креватите на децата за да могат да легнат по-бързо?
            Опъна чаршафа на долното легло, покатери се на горното, за да го подпъхне около матрака по-добре, метна завивките и само след четиридесет минути подканяне и размотаване, децата отидоха да кажат “лека нощ” на майка си, той ги целуна, загаси им лампата, върна се в хола, включи телевизора, и се приготви да пусне филма.
            – Има ли нещо интересно за гледане?
            – Похвалиха ми един филм с Брус Уилис – тръшна се на дивана.
            – Ооо! Това ще е някакъв екшън! – изпъшка тя.
            – Ами не било. Не било и комедия. Ще го видим.
            – Не ми се гледат екшъни.
            – Добре де, казах ти, че не е. Знаеш, че аз също не си падам много по тях, но пък ми омръзнаха и тези лигави филми, които напоследък гледаме.
            – Нали имаше някаква комедия?
            – Чакай! – наведе се напред. – Не може ли веднъж да изгледаш нещо, което ми се гледа на мен без да недоволстваш? Толкова ли е страшно?
            – Е как? В повечето случаи ти решаваш самосиндикално какво да гледаме! – сопна се жена му.
            – Моля? – наежи се той.
            – О-о-о, добре, не ми се разправя. Пускай каквото искаш. Аз си лягам – отсече тя и излезе от хола.
            – Чудесно! – подвикна след нея.
            Наля си едно бренди, бутна малката маса и изпъна крака. Беше в отлично настроение. Предстоеше му само един уийкенд и се връщаше на работа.

Share

четвъртък, 8 юли 2010 г.

Човекът без мнение

            Джонатан – наперен двадесет и четири годишен млад мъж – се разхождаше пред входа на учебния корпус на университета. Лекциите му бяха приключили по-рано и докато чакаше своята приятелка, бавно крачеше по пясъчната алея с голям сак през рамо. Наоколо нямаше никого освен възрастния градинар, който така се беше вглъбил в оформянето на живия плет пред корпуса, сякаш на света друго не съществуваше. Времето беше горещо, а единствената сянка беше под дърветата край плета. Джонатан погледна часовника си. Беше подранил и оставаха още петнадесетина минути докато лекциите на неговото момиче приключат. Приближи се към сянката и разсеяно поздрави градинаря.
            Познаваше го само по име. Пенимън. Изглеждаше добродушен и, за да убие времето, младежът се поинтересува от работата му.
            – Не е трудно. Въпрос на опит. Правя го от петнадесет години, а плетът е от доста по-отдавна. И двамата сме свикнали – усмихна се мъжът.
            Джонатан пусна сака на земята и откопча още едно копче на ризата си.
            – Нямаше ли да е по-добре да има рози или някакви други цветни храсти?
            – Не знам – повдигна рамене градинарят.
            – Нямате ли мнение?
            – А трябва ли да имам мнение?
            На младежа му стана интересно и го погледна по-внимателно.
            – Че как можете да нямате мнение? Що за човек ще е този, който няма мнение?
            – Не е задължително – подсмихна се възрастният мъж, изправи се, остави ножицата на плета и се протегна. – Помислете: мнение имаме, когато възприемаме нещо като едно ли друго, като добро или лошо, като положително или отрицателно. Градим логически структури, на основата на които правим извод за характеристиките на даден обект или събитие и възприемаме даден резултат като най-верен, най-правилен от останалите възможни. Съгласен ли сте?
            Джонатан го изгледа изненадано и недоверчиво. Не каза нищо, но леко кимна.
            – Обаче всичко се променя – продължи Пенимън. – Такова е естеството на нещата. Коя от теориите от отминалите векове е останала непроменена? Колко века философите водят спорове помежду си и досега не са постигнали ни най-малко сближаване на възгледите си? Чешат си езиците – изсмя се кратко. – Преливат от пусто в празно и така и ще си бъде винаги. Ами религиите? Всяка се обявява за единствено истинна, но никоя не може да обясни естеството на видимия и невидимия свят, за които непрекъснато дрънкат и затова настояват за вяра.
            Младежът не очакваше такава тирада от един обикновен градинар.
            – Даже и така да е, не можете да отхвърлите научните постижения.
            – Кои по-точно? Тези, които все още не са оборени от някоя по-нова теория? Че коя научна теория в миналото не е претърпяла поне частични изменения? Една от най-великите теории дори се нарича “Теория на относителността”. Няма що! Издигнахме относителното в непоклатима норма. Та защо да имам мнение? За да имам повод да споря за разни неща, които на следващия ден ще се окажат различни?
            – Вие сега ще отречете и закона за гравитацията – изхили се Джонатан.
            – Разбира се – разсмя се на свой ред Пенимън. – Гравитацията е валидна в света, който познаваме. Никой не е бил обаче в черна дупка, например. Твърди се, че там познатите физични закони се променят. Е, що за закони са тогава законите, които не важат навсякъде еднакво?
            – Добре де, оставете философските и научни теории. Какво ще кажете за всекидневни въпроси? И тогава ли не трябва да имаме мнение?
            – За всекидневните въпроси е същото. Зная какво искам, зная какво харесвам. Зная дали ми се излиза на разходка или предпочитам да почета вкъщи, но това не означава, че едното е по-добро от другото. В единия момент едното за мен – Пенимън натърти на “за мен” – е по-добро, в друг момент обаче същото нещо е по-лошо. Не можете да отсечете веднъж за винаги: “Разходката е по-добра от четенето!” Нали?
            – Бе то е така, ама... и все пак не разбирам как можете да живеете по този начин.
            Градинарят смъкна сламената шапка от главата си и започна да си вее с нея докато обмисляше отговора си.
            – Вижте: хората непрекъснато изпитват необходимост да определят всичко около себе си, да слагат етикет на всяко едно нещо, да го класифицират, да го прошнуроват, прономероват и да го поставят на съответната етажерка в библиотеката на своите мнения. Толкова са свикнали с това, че не могат да съществуват без да го правят. Без тези етикети ще се чувстват като голи, като сакати. Използват мненията си като патерици. Без тях имат чувството, че ще се оплетат и няма да знаят какво да правят.
            – Ами то в голяма степен си е така.
            – Само така ви се струва, младежо. Не мислите ли, че без тези рамки, които сами си поставят, хората ще живеят по-свободно? Когато човек няма необходимостта да сочи с пръст и да заклеймява или да благоговее, не мислите ли, че точно тогава ще започне да възприема нещата такива каквито са?
            – Тогава даже няма да знаем какви са нещата, че да ги възприемаме.
            – А трябва ли? Ако едно малко дете види калинка без да знае как се казва онова червено нещо на точки, което лази пред него, без да знае дали е красиво или не, нима няма да го възприеме?
            – Чакайте! – разпали се Джонатан. – Вие говорите за тотален срив на света. Къде отива общественото мнение тогава?
            – Отива в небитието, където му е мястото. Няма да има нужда от обществено мнение. Общественото мнение казва: “това е лошо”, а не “това не ми харесва”. Никой не може да знае дали въпросното “това” е “лошо” или не е, но всеки може да каже дали му харесва или не. Тогава няма да има никой, който да сочи с пръст и да заклеймява, а другите да се съобразяват с него, защото “той е известен” или защото “той е умен”. Известен ли е например... този... как му беше името... Брад Пит да речем?
            – Е...
            – Известен е там, където са гледали филмите му, там където изобщо се гледат филми. Това са двете Америки, Европа, част от Азия, но като тръгнете из Африка например или из обширните затънтени краища на Близкия и Далечния Изток, където са струпани огромни маси хора, ще разберете, че там изобщо не са чували за Брад Пит просто защото никога не са ходили на кино. Някои от тях вероятно даже и не знаят какво представлява това. Така че той е известен на Вас, на хората от Вашата среда, но не може да се каже, че е известен по принцип. И не съм убеден, коя група би се оказала по-голяма.
            – Съгласен съм, всичко това е ясно – изпъшка Джонатан – но все пак не мислите ли, че така хората ще започнат да живеят всеки сам за себе си и никой няма да знае какво трябва да направи в дадена ситуация? Когато трябва да се вземе решение, всеки изказва позицията си именно от своята гледна точка, от своите разбирания, представи и мнение.
            – Решенията се взимат на основата на опита, а не на мнението. Ако нямаш опит, не можеш да имаш мнение, иначе ставаш празнодумец. Ако обаче имаш опит, тогава също не ти трябва мнение – просто правиш нещата така, както знаеш, че ще се получат. Което от своя страна не означава, че някой не е пробвал да направи същото нещо по друг начин и той не се е оказал по-успешен. Но така или иначе, това е сравняване на опит, а не на мнения.
            Джонатан изпъшка.
            – Трябвало е да станете професор по философия.
            Пенимън замълча за момент, понаведе се към него, намести очилата си и го погледна право в очите.
            – Аз бях професор по философия.
            Джонатан чак отстъпи от изненада.
            – Но... – започна сякаш му беше трудно да осмисли чутото – тогава... този плет...
            Градинарят се разсмя с глас.
            – Омръзна ми да трябва да давам мнение за щяло и нещяло. Всеки държеше задължително да имам мнение и никой не разбираше, че да имаш мнение означава, че често ще трябва да го сменяш, защото всичко се мени. Отказах да си изграждам мнения, които на другия ден или на другата година се оказват неверни и трябва да ги променям, като си съставям нови мнения. Сега съм свободен от тази необходимост. Сега съм свободен.
            Младият мъж понечи да каже още нещо, но вратата на учебния корпус се отвори и гъстата вълна студенти преля с глъчка по стъпалата към алеята. Приятелката му го повика, отдели се от масата и Джонатан я целуна за поздрав.
            – Искаш ли да отидем да гледаме новия филм, как се казваше... “По изгрев”? Бил страхотен!
            – Нали щяхме да отидем на плаж? – изненада се Джонатан.
            – Нищо де, бил невероятен! – заподскача момичето дърпайки го за ръката.
            – Кой ти каза?
            – Всички така разправят.
            Младежът изпъшка. Погледът му попадна на градинаря, който се приготвяше да продължи работата си, но чуваше разговора им и се подсмихваше.
            – Хайде де! Ще ти хареса! – настояваш момичето.
            – А ти откъде знаеш? – изстреля Джонатан без да се усети и му стана смешно.
            Нарами сака и отсече:
            – Не. Приготвили сме се за плаж, така че отиваме на плаж, а пък утре може и да отидем да го гледаме.
            Двамата тръгнаха по алеята, като продължаваха да спорят, докато градинарят се захвана старателно с живия плет, сякаш край него нямаше никого.

Share

събота, 3 юли 2010 г.

По пътя към мечтите

            Никол Анна Дефусе седеше до голямата камина и се взираше в огъня. Знаеше, че рано или късно този момент ще дойде. Познаваше сина си добре, неговият буден ум, неспокойния му дух, силното му и жилаво тяло. Забелязваше как през последните години Марко прекарваше все повече и повече време на пристанището в “Санта Кроче”, където с часове сновеше между камарите стоки или на другия край на града, на самия връх на “Кастело”, откъдето в унес наблюдаваше заминаващите и пристигащи кораби. Разбираше го. Разказите на пътешествениците и търговците за далечни земи, разнообразните ценни, екзотични стоки, всичко това не можеше да не окаже влияние върху юношата. Венеция беше светът, тук се срещаха търговците от Изтока и Запада и богатствата се изливаха щедро върху могъщия град.
            Очакваше този момент със свито сърце. Беше неизбежно: почти всеки мъж тук пътуваше по света в търсене на стоки. Такъв беше баща й, такъв беше брат й, такъв беше съпругът й. Нямаше как Марко да не прихване от духа на времето.
            – Не е ли още рано за теб? – попита жената.
            – Не съм малък, мамо – спокойно отвърна синът й. – Нима баща ми не е тръгнал също на път когато е бил на седемнадесет? А Матео?
            – Вярно е, но...
            Искаше й се да каже, че времената са били други, но знаеше, че това не е така. Напротив, от година на година градът разпростираше властта си, а откакто окончателно се бяха разправили с пиратите от Далмация, пътуванията бяха станали много по-спокойни.
            – И все пак – подхвана отново майка му – това не е обикновено пътешествие.
            – Именно затова е още по-важно да замина. А и от какво се притесняваш? Знаеш, че и баща ми, и чичо са били по онези земи. Нали ще съм с тях? Познават пътя, познават обичаите на местните хора, така че рискът не е голям.
            – Но все пак съществува, Марко.
            – Хайде, мамо! Четири или пет години не са малко време, но не е и толкова много. Искам да го направя. Знаеш, че това е бъдещето.
            – Няма ли как да те разубедя? – вдигна поглед жената, но видя отговора в блестящите очи на сина си и сведе глава. – Ще кажа на Николо и Матео да те държат денонощно под око. Искам утре сутринта, преди да отпътуваш, да вземеш Свето причастие.
            – Ще го направя – отвърна Марко. – Отивам на пристанището да помогна за последните приготовления.
* * * 

            – Гладен ли си? – попита Цветана веднага щом синът й влезе в кухнята и без да дочака отговор, извади чиния и започна да му слага вечеря.
            – Остави яденето, искам да поговорим. После ще си сипя.
            – Ами! Та да разбуташ всичко в хладилника – измърмори жената. – Кой знае какво си ял през деня; не може така – бутна тя към него чинията.
            Не знаеше какво да го прави това опърничаво дете – като си наумеше нещо, се запъваше като магаре на мост и изобщо не се интересуваше от разумни съвети. Така беше и сега: синът й беше решил, че не иска да живее тук, че няма бъдеще, че иска да постигне нещо повече в този живот. Беше си изпратил документите в някакъв университет във Франция и на следващото утро трябваше да замине.
            – Искам да разбереш, че това е по-добрият вариант за мен – започна без заобикалки Марко.
            – Ти съвсем си пощурял. Тук не можеш ли да учиш?
            – Казах ти, че точно тази специалност я няма никъде.
            Жената дръпна стола и уморено се настани срещу сина си.
            – Добре де – наложи си спокоен тон. – С какво ще живееш?
            – Ще работя, както всички.
            – На теб морето ти е до колене! То така лесно става... през деня ще имаш лекции, вечер ще миеш чинии някъде, а нощем ще учиш. И колко време мислиш, че ще издържиш?
            – Колкото трябва. Това сме го говорили. Няма да съм първият, който го прави.
            – Ти не гледай другите. Успели са тези, на които родителите им плащат, останалите или са изпокапали още през втората година, или живеят като мизерници.
             – А тук няма ли да живея като мизерник?
            – Че какво ти липсва сега? – кресна жената. – Имаш компютър, имаш телевизор, уредба, сготвено ти е... затова ли цял живот опъваме с баща ти, за да ни наречеш мизерници?
            Марко поклати глава и изсумтя.
            – Винаги сме ти угаждали, гледали сме те, само за да ни зарежеш, за да скиториш в чужбина! Ама така е, защото сме те разглезили! Намерил, та премерил... мислиш си, че там де що лети, се яде.
            – Напротив! – повиши глас синът й. – Знам много добре, че няма да е лесно!
            – Знаеш ти! Нищо не знаеш – изфуча жената. – Не те е грижа за нас. Ама като видиш дебелия край, да не си почнал да ми се жалваш!
            Марко понечи да отвърне нещо, но майка му излезе от кухнята и трясна вратата след себе си. 

* * * 

            На пристанището кипеше всекидневната суетня, но на Никол Анна Дефусе й се стори необичайна. Под все още косите лъчи на въздигащото се слънце търговци брояха сандъци със стоки, слуги товареха и разтоварваха обемисти денкове, трупаха ги на камари, птици кръжаха и кряскаха в търсене на храна, пълни и празни каруци трополеха по паважа до складовете и обратно.
            Намери тримата мъже на кея да обсъждат до кораба последните приготовления.
            – Виждам че сте готови за потегляне – поздрави ги тя.
            – Напълно! – възторжено отвърна Марко.
            – Качвам се на борда да проверя всичко ли е наред – каза Матео, взе си довиждане със снаха си и се оттегли, за да остави семейството на спокойствие.
            – Избирайте сигурни пътища – поръча им тя и се обърна към Николо: – Да ми го върнеш здрав и невредим.
            – Така и ще бъде – кратко каза мъжът й, прегърна я и също се качи на кораба.
            – Ще ми липсваш – промълви седемнадесетгодишният младеж.
            – Такава е съдбата ти. Рано или късно щеше да последваш този път. Върви смело, момчето ми и го покори. Господ да ви закриля.
            Целуна сина си по челото, той се метна през трапа и помаха от перилата. Жената не можеше да откъсне поглед от стройната му, дръзка осанка. Взираше се след кораба, докато платната се скриха зад хоризонта. Знаеше, че ще минат години без да ги види, без да има известие от тях. Пръстите на ръцете й бяха преплетени до болка, но беше горда, защото знаеше, че Марко щеше да бъде достоен наследник на фамилията Поло. 

* * *

            Пристигащи и заминаващи пътници мъкнеха сакове, тътрузеха куфари, сновяха из автогарата, бутаха се и се заобикаляха, трупаха се около автобусите, разговаряйки на висок глас или седяха по пейките, поглеждайки с досада часовниците си в очакване. Марко набута двете големи чанти в багажното отделение, обади се на шофьора и се приближи до родителите си, стоящи безучастно встрани.
            – Не искà да ни послушаш – измърмори Цветана.
            – Хайде да не почваме пак.
            – Какво да почваме... – избоботи баща му.
            Младежът въздъхна, пъхна ръце в задните джобове на дънките и се огледа напосоки сред тягостното мълчание.
            – Трябва да вървя...
            – Като си решил да си трошиш главата... – обади се мъжът. – Ама айде, успех там...
            – И като се настаниш се обади. И да се храниш добре – заръча жената.
            – Добре – кратко отвърна Марко и тръгна унило към автобуса.
            Не знаеше как ще се справи, но се надяваше да успее. Някак трябваше да се справи.
            – И да се пазиш от климатиците, да не настинеш – нареждаше майка му зад него.
            “Добре че поне не съм Тотев”, усмихна се криво младежът и се тръшна на седалката. Навън родителите му хвърляха сърдито коси погледи след автобуса.

Share

неделя, 13 юни 2010 г.

Зама


            Тулий дочу шума от препускащи копита в последния момент и успя да се обърне в мига, в който иззад близката дюна изскочи конник. Беше картагенец. Ездачът се стъписа, но моментално извади меча си и се нахвърли върху римлянина. Тулий отскочи, прокълна загубата на коня си, измъкна спатата* и вдигна овалния щит. Спешèн, нямаше големи шансове срещу врага си. Трябваше да го свали от седлото. При следващото нападение Тулий се пъхна пред самия кон и удари муцуната му с щита. Изненаданото животно отскочи, рязко се изправи на задните си крака и картагенецът се срина на земята в облак пепеляв пясък. За римлянина това беше идеалния момент, но смазващата горещина и голямата му умора си казаха думата и той пропусна мига, в който можеше да порази врага си.
            Конят беше препуснал двадесетина метра настрани и сега двамата бяха лице в лице. Дебнеха се иззад щитовете. Пустинното слънце нажежаваше шлема на римлянина, сандалите му затъваха в ситния пустинен пясък, силна мараня размазваше всичко, капки пот се стичаха в очите му. С бързо движение Тулий ги забърса и отново зае позиция.
            В главата му разпокъсано се въртяха мисли за това, че нямаше да може да се върне до лагера и да предупреди своите. А беше важно! Ханибал беше получил подкрепления и войската му превишаваше с двадесетина хиляди римската. Заедно с бойните слонове, които щеше да използва, това му даваше огромен превес.
            Отново се сети за нелепата случайност, която го беше оставила без кон: животното се беше препънало в неголяма пясъчна яма и си беше счупило крака, а до лагера имаше повече от ден езда. Трябваше да стигне на всяка цена и, за да се движи по-бързо, Тулий се беше отказал от по-голямата част от снаряжението и провизиите, но въпреки това напредваше бавно. Беше метнал меха с вода на рамо и беше взел само дългия меч и големия щит, които бяха предвидени за удари от височината на седлото, но не му даваха предимство в близкия ръкопашен бой. Това вероятно щеше да му коства живота, но в главата му бушуваше мисълта, че се беше провалил още в първата си съгледваческа мисия.
            Чудеше се какво чакаше картагенецът. Можеше да го порази лесно. Римлянинът беше на предела на силите си, движенията му бяха бавни и тромави, врагът му не можеше да не вижда това, но не нападаше. Тулий се вгледа в него и забеляза, че движенията му също бяха тежки. Направи крачка, втора, втурна се, щитовете се сблъскаха с глухо думтене, остриетата иззвъняха и ударът му бе отбит. Последва схватка, ударите се сипеха, но не нанасяха поражения. Мисълта, че ако победи, не само ще запази живота си, но и ще се сдобие с кон, даваше на Тулий сила. Въпреки това, врагът му също не се даваше, макар и да не успяваше да вземе превес.
            Не знаеше колко време е минало. Схватката им продължи дълго, с малки паузи, които двамата безсловесно си даваха, за да възстановят силите си, но този път бяха на ръба. Тулий повече се подпираше на големия щит, отколкото го носеше. Картагенецът срещу него също залиташе. Отпуснаха мечовете. Жегата беше непоносима. Гледаха се. Римлянинът направи няколко крачки назад, предпазливо свали меха и отпи няколко големи глътки гореща, блудкава, благодатна вода. Картагенецът продължаваше да го гледа без да помръдва. “Прокълната земя! В Картаген, близо до морето, беше далеч по-добре”, мислеше Тулий, но кампанията ги бе отвела на юг в сушата, в пустинята, където се намираше Зама – последният голям град под властта на Ханибал.
            Изведнъж се сепна. Без да го изпуска от поглед, картагенецът се затътри към коня, който омърлушено душеше пясъка и жалките сухи бурени. Трябваше да го спре, без коня беше загубен, не трябваше да го оставя да потегли. Вдигна щита, стисна здраво дръжката на меча и тромаво се впусна напред, когато, за негова изненада, картагенецът вдигна ръка и го посочи с пръст. Римлянинът се спря учудено, неговият враг бавно направи жест сякаш пие, а в следващия момент леко тупна два пъти по гърба на коня.
            Не разбираше какво иска, но картагенецът повтори движенията. Тулий пристъпи още една крачка, огледа по-внимателно коня и забеляза празния мех, който висеше до седлото. Изведнъж прозря значението: картагенецът нямаше да оцелее без вода, но беше решен да защитава коня, а без кон, Тулий беше загубен. Олюля се. Горещината го изпепеляваше. Рязко развърза ремъците и захвърли шлема. Чудеше се какво да направи, но нищо не му идваше на ум. Очевидно бяха с равни сили и даже схватката да продължеше, не беше ясно кой ще надделее. От друга страна трябваше да стигне до лагера на всяка цена, както вероятно и врагът му – до своя. Нямаше избор.
            Римлянинът примигна, приближи се внимателно, вдигна меха си и бавно го протегна. Мърлявата длан на картагенеца обхвана гърлото, докосна потната му ръка и макар че за момент се поколеба, Тулий бавно отпусна пръсти. Картагенецът жадно заизлива съдържанието в гърлото си, като стискаше с десницата меча и не изпускаше от поглед римлянина. Когато врагът му се напи, Тулий се стегна. Не знаеше какво може да предприеме другият. Стисна по-силно дръжката на меча, докато погледите им оставаха вперени, но картагенецът се протегна и подаде меха обратно. Умората се изписваше на лицата, остриетата в десниците висяха отпуснато към земята. Непознатият бавно втъкна меча в ножницата си без да пуска дръжката, наблюдавайки движенията на римлянина. Тулий също прибра своя меч и картагенецът кимна, тупвайки коня.
            Двамата яздеха от часове. Картагенецът насочваше животното, а Тулий, който вече познаваше достатъчно добре местността, знаеше, че отиват към равнината, в която двете армии щяха да влязат в сражение. Часовете се нижеха, конят едвам пъплеше и римлянинът беше загубил надежда, че ще стигне навреме, за да предаде своята информация, макар че бяха яздили през целия ден и цялата нощ. Така и посрещнаха изгрева: странна гледка на легионер в ризница и пустинник в кожени доспехи, един зад друг, връз полужив кон насред пясъчната пустош.
            Някъде по пладне до слуха им достигна далечен шум, който ставаше все по-силен, прерасна в тих кънтеж, в тътен и когато изкачиха едно голямо възвишение, ги удари грохота на започващата битка. В низината пред тях двете армии напредваха една срещу друга. Тулий се ужаси. Гледаше втрещен подгонените в тръс десетки бойни слонове, обучени да тъпчат, гривните със страховити шипове по краката, настъпващи срещу фалангата на Сципион. Почти извика, когато центуриите се прегрупираха мигновено, образувайки коридори, през които чудовищата преминаха, нанасяйки минимални щети. Някои от слоновете бяха избити с дълги копия, други се изплашиха от настъпилата бъркотия, хукнаха обратно и връхлетяха върху редиците на Ханибал. Конниците се смесиха на далечния фланг, първите редици сблъскаха щитове... не знаеше какъв ще бъде изходът, надяваше се неговият провал да не донесе гибел на хората му. До него непознатият следеше напрегнато бъркотията от хора, коне, вексилиуми**.
            Тулий не можеше да стои повече; трябваше да е долу. Размърда се и двамата с непознатия се изгледаха; единият с метална каска с червено-черни пера, другият със странно кожено покривало на главата, уморени, потни и прашни. Нищо не можеха да си кажат, нямаше какво да си кажат.
            Римлянинът изпъна десница, картагенецът кимна в отговор и се разделиха. Под тях Рим и Картаген водеха последната си битка край Зама.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Спата – дълъг кавалерийски меч, за разлика от "гладий", който е къс, предвиден за ръкопашни боеве.
** Вексилум – вертикално като хоругва знаме в римската армия (или дълго копие с различни символи) с изображението и обозначението на съответната войскова единица, чиято цел е била да показва на войниците къде е тяхната част и да не се разпръскват по време на боя.

Share